Тя ми отправя нещо като усмивка.
— Нека го открие сам. Хайде да се опитаме да намерим тук нещо, което може да ни помогне. Може ли да ми покажеш къде е бил господин, ъъ… Робертсън?
Тръгваме по пътеката с криогенни камери, означени с номера седемдесет и пет — сто, и спираме пред номер сто.
Ейми протяга треперещи пръсти към празната поставка. Дали сега си представя, че там лежи някой от родителите й, или пък вижда себе си? Но преди да я докосне, тя отдръпва ръка и я притиска към гърдите си.
— А сега какво трябва да правим? — питам, за да я отвлека от мислите й, каквито и да са те, които я карат да се затвори в себе си.
Ейми отстъпва назад, забила поглед в земята. Очите й оглеждат голия чист под, после блуждаят по подредената като в болница стая.
— Не знам какво точно очаквах да намеря — казва тя. — Май си го представях като полицейско шоу, ще сляза тук долу и ще намеря конец, който е от ризата на Старши, или капка кръв, което ще тестваме за ДНК, а аз дори не знам дали правите тук ДНК тестове…
— Биометричните скенери отчитат ДНК — подхвърлям аз, но тя не ме чува.
— Или огромен отпечатък от стъпки. — Изведнъж млъква и ме зяпва. — Принадлежностите за рисуване на Харли! — вика възбудено. — Принадлежностите на Харли!
— Какво?
— Харли има четки. И той ме скицира с въглен, преди да започне да ме рисува с бои. Той има всичко, което ми е нужно.
— Представа си нямам за какво говориш! — казвам аз и се усмихвам, защото в очите й се е върнало онова пламъче, което имаше, преди да излезе от асансьора.
— Харли! — вика тя, скача и тръгва към края на пътеката. — Харли!
Нямам представа защо са й онези неща. Знам само, че съм готов да се изправя срещу още една Епидемия, ако трябва, само и само да й ги дам. За щастие, има много по-лесен начин.
— Връзка: Харли — казвам и натискам предавателя си.
— Какво? — пита Харли нетърпеливо.
— Донеси кутията си за рисуване.
— Къде е люкът със звездите? Тук има много врати и люкове, и какво ли не още, но те всички са затворени.
— Донеси най-напред кутията си за рисуване.
— Ако го направя, ще ми кажеш ли кой люк води към звездите?
— Аха.
— Дадено — съгласява се Харли и прекъсва връзката.
— Какво е това нещо? — пита след миг Ейми, когато се е уверила, че вече съм приключил разговора си с Харли. — Мислех си, че всички имате някакви миниатюрни слушалки или нещо такова, но това всъщност е вградено в кожата, нали така?
Аз натискам бутона.
— Представлява устройство за безжична връзка.
— Боли ли?
— Не.
Смея се.
— Много яко — въздъхва Ейми и се навежда към мен. Нежният и топъл дъх ме гъделичка по ухото. — Нещо като вграден в ухото ти телефон.
Пръстите й докосват издутината над предавателя. Дъхът ми спира. Тя е точно пред мен, изкусително близко. Ейми прехапва устни и всичко, което искам сега, е да я сграбча да я притисна към себе си и да почувствам устните й върху моите.
После тя се отдръпва, пуска ръката си и ме гледа с непроницаемо изражение.
— Док може, ъъ, да ти сложи, ако искаш.
Опитвам се да не мисля повече за това, как ми се иска да я сграбча и да я приближа отново към себе си.
Ейми вдига ръка и докосва врата си под лявото ухо. Поглажда кожата с пръсти.
— Не, мисля, че засега не искам.
Харли се появява малко по-късно и стоварва кутията си с боите и четките в краката ни. Сигурен съм, че едва се сдържа да не хукне към люка със звездите, но е и любопитен да разбере за какво са ни нещата му за рисуване. Колкото до това, аз съм не по-малко любопитен.
Ейми рови из кутията, прехвърля бурканчета с бои, моливи и парчета хартия. Най-после измъква парче въглен, увит в тънък парцал, и започва да го троши на пода.
— Хей! — вика Харли. — Аз сам си го правя!
— Трябва да бъде на прах — обяснява Ейми и стрива парченцата въглен.
— Защо?
Ейми се усмихва.
— Само гледайте.
Тя избира една от големите и меки четки на Харли, топва космите й в черния прах и я прокарва по вратата на моргата.
— Моля те, моля те, моля те — нарежда тя, докато покрива метала с фин слой прах, и затаява дъх.
Под праха се показват кръглите линии на отпечатък от пръст.