Денят е започнал само преди няколко минути. Без истински изгрев нямам усещането за ранна утрин, просто обикновена дневна светлина, така ще бъде и на обяд, и вечерта няколко минути преди да се стъмни. Като че ли почти цялото ниво спи, но гледам да не излизам от селскостопанската част, тичам покрай кравите и през редовете с царевица и косите на мамулите ме гъделичкат, когато минавам покрай тях.
След около десетина минути влизам в ритъм и очаквам момента, когато тялото ми ще влезе в зоната.
— Защо обичаш да тичаш, Червенокоске? — ме попита Джейсън някъде след третата ни среща, вече бяхме започнали да се целуваме, но все още не бях събрала смелост да му кажа, че ненавиждам прякора Червенокоска.
— Казах ти. Обичам момента, когато съм изцяло съсредоточена върху тичането, когато съм само едни тичащи крака.
По-силно. Трябва да тичам по-силно.
— Мисля, че схващам.
Джейсън понечи да ме целуне, но аз вече се навеждах, за да вържа маратонките си, и той успя само да ме докосне по бузата.
Вдигам очи към него.
— И искам да спечеля.
— Да спечелиш?
Не мога да избягам от тези спомени. Просто трябва да тичам по-бързо. Полето с царевица свършва до ниска ограда. Овцете от другата страна ме зяпат. Аз намалявам скоростта и започвам да тичам покрай оградата.
— Ами да, искам да спечеля Градския маратон на Ню Йорк. Нещо като мечта ми е. — Наведох се, но не толкова да оправя чорапите ми, колкото да не срещна погледа му, защото за пръв път споделях мечтата си с някого.
— Градският маратон на Ню Йорк?
— Аха. Това си е голяма работа. Един от най-добрите маратони в света. Повече от четирийсет километра е и минава през всички квартали. Но за да участваш в него — искам да кажа наистина да тичаш, не само да отидеш и да стигнеш до края, за това трябва наистина да си добър.
— Колко добър?
— Най-доброто време е около два часа и половина.
— Два часа и половина? За цели четирийсет шибани километра? Мамка му!
— Знам. Много съм далече от това. Но…
Сега вече вдигнах очи към него. Не се шегуваше, както обичаше да прави. Беше взел думите ми напълно сериозно.
— Можеш да го направиш.
— Едва мога да изтичам петнайсет километра за два часа.
— Можеш да го направиш. Наистина. Ти никога не се предаваш. Наблюдавал съм те. Един ден ще спечелиш този маратон, аз ще бъда на финалната линия и ще те чакам. С изненада.
Сега вече се усмихва дяволито.
— Нека позная. Това ли ще е изненадата?
И аз го целунах, и в тази целувка вложих цялата си любов и благодарност за вярата му в мен.
И тогава осъзнавам всичко. Спирам и вдишвам жадно въздуха, който има вкус на озон.
Не е само това, че Джейсън го няма. Няма маратон. Няма Ню Йорк. Ню Йорк — Ню Йорк! Той е огромен. Има имаше толкова много хора там. Няма вече Ню Йорк. Какъвто и да е Ню Йорк сега, няма да е онова, което беше. Метрото и Сентръл парк, маратоните и Бродуей. Сега е нещо напълно различно — знам само, че има летящи коли и телепортьори. Никога повече няма да го видя и той никога няма да бъде това, което беше. За мен никога повече няма да има Ню Йорк.
Но, шепне сърцето ми, има Младши.
Тичам по-силно.
Вече започвам да виждам хора, които са станали и започват деня си, и тогава се обръщам и тичам назад към Болницата.
Не мога да излъжа себе си.
Знам го, но не искам да си го призная.
Забавям темпото, когато виждам кравите отблизо.
Те не са обикновени крави.
Не съм израснала на село, във ферма или нещо такова, но въпреки това знам как трябва да изглежда една крава. А тези крави — е, ясно е, че са крави, но за пръв път виждам такива като тези тук.
Първо, по-ниски са. Много по-ниски. Главите им едва ми стигат до рамото. Мъжките имат рога, както му е редът, но рогата имат форма на гъба и са затънени, и то не защото са отрязани, а защото просто са си такива.
Кравите ме оглеждат толкова любопитно, колкото и аз тях. Спирам до оградата и се навеждам над нея, задъхана и потна, и няколко крави се клатушкат към мен. Имат повече мускули от обикновените крави, месото издува кожата им, краката им са извити като дъги от тежестта и те пристъпват тежко. Преживят тревата с ритмични, отмерени движения и при всяко млясване изпускат по малко пръст и трева, което почти ми напомня за дома.