Една от тях измучава, но това не е обикновено мучене: то завършва с нещо като квичене на прасе. Муу-ъъ-ииии!
Отдръпвам се от оградата.
Кравите прасета ме наблюдават, докато вървя, и в големите им кафяви очи има нещо зловещо.
Виждам пред себе си поле с насаждения, което е поне два пъти по-голямо от онези с царевица, пшеница и зелен боб, през които тичах. Яркозелени разлистени растения са подредени в дълги спретнати редове, още редове и пак редове. Навеждам се и откъсвам едно кръгло листо, нежно и малко мъхесто, но то има горчив вкус. Стеблото му е дебело и твърдо, предполагам, че е нещо като морков или картоф — хранителната част е под земята.
Тогава дочувам нещо.
Бийп! „Номер 517, ваксиниран.“ Тракане на нещо като твърда пластмаса, шум от бързи стъпки.
Ниска ограда от гъста мрежа за пилета огражда полето зад мен. Близо до оградата и наведена толкова ниско, че отначало не я виждам, е клекнала девойка. Тя е с няколко години по-голяма от мен, около възрастта на Харли. Току-що е освободила един огромен, дебел и късокрак заек и той се отдалечава с подскоци, като на всеки няколко подскока разтърсва задния си ляв крак. Пухкавата му бяла опашка се мята и чувам как трака сърдито със зъби, докато се отдалечава, подскачайки. Понечвам да кажа нещо, но момичето се изправя на колене. Друг заек хрупа детелина на около метър от нея. Без да издаде звук, момичето се хвърля върху заека, сграбчва го за задните крака и го притиска към земята, преди да е успял да се измъкне. После се пресяга зад себе си и взема една от онези тънки пластмасови компютърни джаджи, които използва и Младши, и я размахва зад ушите на заека като касиер, който маркира стока в бакалницата. Компютърът пиука, тя поглежда в екрана и го хвърля до себе си на земята.
— Здрасти! — казвам аз.
Очаквам да е изненадана — с нищо не показа, че ме е забелязала, но момичето вдига очи и казва само:
— Здравей.
После обаче ме оглежда внимателно. Помня какво каза Старши за мен и колко лесно е да ме разпознаят. Косата ми е потна и залепнала за черепа, и няколко кичура са се измъкнали от плитката на гърба ми. Аз ги приглаждам с ръка, не че има полза, на този кораб няма начин да скрия коя съм.
— Ти си генетично модифицираният експеримент — заявява момичето. Аз кимвам. — Старши каза, че не трябва да разговаряме с теб.
— Ами не е задължително — отговарям й с неприкрит гняв, — но поне можеш да си учтива.
Момичето накланя глава, очевидно обмисля чутото. После се пресяга зад себе си и взема малка кошница, пълна с хипотермични спринцовки. Почти половината от тях са празни, а останалите са пълни със златистожълта течност, която прилича на мед, размесен с масло.
— Какво е това? — питам я.
— Ваксини — отвръща ми и се обръща към заека, който все още притиска към земята.
Той изобщо не се съпротивлява. Само помръдва от време на време тежките си задни крака, но не се опитва да се освободи от хватката.
— Зайците твоите домашни любимци ли са? — питам отново.
Тя ме поглежда и аз съм сигурна, че сега си мисли за казаното от Старши, как съм по всеобщо мнение малоумна и глупава.
— Не — отвръща ми, — те са храна.
Глупав въпрос. Полето е доста голямо, виждам наоколо поне двайсет заека и още десетина в далечината. В другия край на полето се виждат къща — сигурно момичето живее там — и още клетки за зайци, оградени с мрежа. На „Благословеният“ има стотици хора и те, естествено, се нуждаят от източник на протеин, който се репродуцира бързо, като зайците.
— Видях те да тичаш — казва тя, но вниманието й е съсредоточено върху заека. — От какво бягаше?
— Просто тичам — отвръщам аз.
Момичето ме наблюдава мълчаливо и съсредоточено, като котка.
— Защо?
Аз вдигам рамене.
— А защо не?
— Не е продуктивно.
Казва го, сякаш продуктивността е нещо свещено, единственото, което има някаква стойност.
— И какво от това?
Вместо да отговори, тя поглежда наляво и ми обръща гръб. Взема от кошницата една от пълните спринцовки, забива я в задния крак на заека и го и пуска.