— Команда? — пита ме компютърът.
Хм. Странно. Обикновено вратите се отварят автоматично, след като се осигури достъп. Каква друга команда е необходима на една врата?
— Ъъ, отвори?
Противно на очакванията ми, вратата на стаята на Старши не се отваря автоматично. Вместо това се задвижва таванът. Завъртам се на място, сърцето ми ще се пръсне. Над мен металният таван се разделя на две и бавно слиза надолу, и под него се показва…
Показва се прозорец.
Той гледа навън.
И към звездите.
На кораба има люкове, знам го, но Старши никога не ми ги е показвал, както не ми е показвал и огромния двигател, който поддържа движението на кораба, нито пък някакви архиви от времето на кораба преди Епидемията. Нямах представа, че металният таван на Голямата зала крие прозорец към Вселената.
За пръв път виждам звезди.
Нямах представа, че са толкова красиви.
Пред мен се простира цялата Вселена. Леле, колко е голяма, невероятно голяма. Очите ми се изпълват със звезден блясък. Има толкова много звезди. Те са като бели тирета на небето с ивици от бледи цветове — най-вече червени и жълти, а понякога и сини или зелени. Когато ги виждам всичките пред себе си, имам усещането като никога досега, че скоро ще кацнем. Представям си го: корабът каца за пръв път — нощ е, няма луна, нито облаци, и преди да се захванем да създаваме нашия нов свят, всички се спираме и се взираме в звездите над нас.
— Достъп отменен — съобщава равнодушно компютърът с приятен глас. — Спускане на екрана.
Спускане на екрана? Какво значи това?
Над мен звездите блестят ярко.
И тогава прозорецът над мен се разцепва. Точно в центъра му се появява тънка пукнатина, която се разтваря все повече и повече.
Мамка му. Мамка му!
Голямата зала се изпълва със странен боботещ звук. Главата ми се мята наляво и надясно, после пак наляво и надясно, търся нещо, за което да се хвана, но тук няма нищо — Голямата зала е просто широко отворен под. Защо никога досега не ми е идвало наум, че няма смисъл да имаме стая, в която няма нищо, за което можеш да се хванеш? Тя е голяма, вярно, но тук няма нищо друго, освен огромния под, стените и вратите — нищо, което да ме защити от Космоса зад счупения прозорец. И сега какво? Корабът ще се разпадне на парчета? Ами аз? Ще експлодирам или ще се пръсна отвътре, нещо такова. Не си спомням кое точно, но няма значение. Крайният резултат ще е един и същ. Туниката ми тежи и ме притиска, прилепнала от пот към тялото ми, и единствената мисъл, която ми идва, е, че материята е твърде тънка срещу опустошителното космическо пространство.
Ще умра.
Космосът ще ме засмуче.
Имплозия.
Смърт.
И точно в този момент ме осенява друга мисъл: какво ще стане с останалата част от кораба? Ако Ниво кийпъри не е защитено, пространството не просто ще ме засмуче навън — то ще ме изтегли през Ниво кийпъри в Ниво шипъри и Ниво фийдъри под него. Те всички ще умрат. Всички. Абсолютно всички хора на кораба.
Краката ми се плъзгат по покрития с плочки под, когато се втурвам през стаята. (За един кратък миг краката ми понечват да се върнат към вратата на люка, онази, която води към живота и свободата, но аз не им обръщам внимание. Те просто се опитват да ме запазят жив; тях не ги вълнуват другите хора на кораба.) Хвърлям се към големия червен бутон за аварийно блокиране над люка. Подът потреперва, когато Ниво кийпъри се изолира от останалата част на кораба. Сега вече няма връщане назад.
Обръщам се към тавана, към откритата Вселена.
Към смъртта.
3
Ейми
Президентът го наричаше „въплъщение на американската мечта“.
Тате го наричаше „нечестивия съюз на бизнеса и правителството“.
Но всъщност беше просто отстъплението на Америка. Измъкване от кризата, за да се присъединим към Обмена на финансови ресурси. Многонационален съюз, който има една-единствена цел: печалби. Той финансира световното здравеопазване, за да може да монополизира ваксините. Подкрепя единната валута, за да прибира лихви в световен мащаб.
И предоставя средствата, необходими за изстрелването на първия междупланетен кораб с група подбрани учени и военни на борда му в търсене на нови природни ресурси — и съответно на повече печалби.
Шанс за родителите ми да осъществят мечтите си.
И моят най-страшен кошмар.