А аз имам опит с кошмарите, като се има предвид, че съм спала по-дълго, отколкото съм била жива.
Надявам се да е така. Ами ако това е само част от един дълъг сън, изсънуван в промеждутъка от време, след като Ед затвори вратата на камерата и преди Хасан да натисне бутона, за да ме замрази? Дали е така?
Това е някакъв особен вид сън. Никога не си напълно буден, само осъзнаваш какво се случва в едно напълно неподвижно тяло.
Сънищата се вмъкват и измъкват от спомените.
Единственото нещо, което ме спасява, за да не ме погълнат кошмарите, е надеждата, че сигурно след по-малко от сто години ще се събудя.
Не след сто години. Нека не са триста. Нито триста и една. Моля те, Господи, не толкова много.
Понякога усещането е, като че ли са изминали хиляда години, а понякога ми се струва, че съм спала само няколко мига. През повечето време съм в някакво странно състояние — полузаспала-полубудна. Така се чувствам, когато се опитвам да дремна за следобед и знам, че трябва да стана, но съзнанието ми започва да броди и съм сигурна, че повече няма да мога да заспя. Дори и да успея да се върна в съня за няколко минути, всъщност лежа будна със затворени очи.
Ами да. Криогенният сън е точно това.
Понякога си мисля, че нещо не е наред. Не трябва да съм чак толкова в съзнание. После разбирам, че съм била в съзнание само за миг, и докато го осмисля, вече съм в друг сън.
Най-често сънувам Земята Мисля си, че е така, защото не исках да я напускам.
Поле с цветя, мирис на пръст и дъжд. Лек бриз… не точно бриз, а спомен за бриз, спомен, превърнат в сън, който се отпитва да заглуши замразеното ми съзнание.
Земята. Вкопчвам се в мислите си за Земята. Сънуването е като умиране. Това са само сънища, но аз не мога да ги контролирам и се загубвам в тях, вече съм загубила твърде много, за да ги оставя да ме завладеят.
Натиск върху кутрето ми там, където тате обви пръста си около моя, и шепотът от думите му, с които ми обещаваше, че всичко ще е наред и че мога да остана с леля и чичо. Тежестта в гърдите там, където трябваше да почувствам решението, да усетя как трябва да постъпя. Потискам спомена сън. Това се случи преди векове и сега е твърде късно за разкаяние. Защото всичко, което някога са искали моите родители, е да бъдат част от първата пилотирана междузвездна мисия, а пък аз винаги съм искала просто да бъда с тях.
Няма значение, че имах своя живот на Земята, че обичах Земята и че всичките ми приятели досега вече са изживели живота си, остарели са и са умрели, а аз просто си лежа тук замразена и сънувам. Джейсън също е живял и остарял, може би се е оженил, родили са му се деца и така нататък, но това вече няма значение, защото сега той е мъртъв. О, боже, неговите правнуци могат да са ми връстници.
Пръски от дъжд по кожата ми, но под синьото небе е светло и слънчево. Джейсън също е тук, замалко да се целунем, но изведнъж всичко се променя и ние сме на онзи купон, на който се запознахме, защото със сънищата е така: те влизат и излизат от спомените и сцените, но никога не са реални. Затова ги мразя, защото никога не са истински.
4
Младши
Необичаен шум ме кара да вдигна глава към счупения прозорец, там, където стъклото се е разцепило на две равни части. Защо съм още жив?
Стъклото не се пука така, не и по идеално права линия.
И… това зад стъклото не е черната пустота на Космоса.
Онова там е метал. Метален таван зад прозореца?
Двете половини на прозореца се плъзгат надолу, все по-надолу и звездите слизат заедно с тях. Но това… това не е възможно. Звездите трябва да си стоят на мястото, а не да се движат заедно с прозореца.
Чакай… това… това не е прозорец. То е… всъщност не знам какво точно е. Таванът на Голямата зала е във формата на купол, а металният капак е паднал ниско долу покрай стените на стаята на височината на гърдите. Прозорецът — онова, което мислех, че е прозорец, представлява всъщност гигантски екран от метал и стъкло, разделен на две равни части и обсипан с проблясващи светлинки, който се задвижва с хидравлична система и конзолите, които го държат, свистят и стенат срещу мен. Двете части на екрана се плъзгат надолу по противоположните стени на куполната стая до височина на раменете, а зад тях е истинският таван на Ниво кийпъри, пак от метал. Още гол, студен метал без звезди.
А звездите, красивите блещукащи звезди, изобщо не са звезди. Те са просто стъкло и крушки, направени да светят като звезди. Фалшиви звезди на екран, затворен между два метални тавана.