Кимнах. Името й бе Ерин и беше по-голяма от мен, и май това бе всичко, което знаех за нея.
— Миналата година той разби сърцето ми. Идея нямам как го прави.
— Какво точно да прави? — попитах все още усмихната аз.
Макар да усещах колко изкуствена е станала усмивката ми.
— Да поддържа отношения с всичките си приятелки. — Усмивката ми се стопи. — Кълна се — продължи Ерин, през всичките месеци докато излизахме, си мислех, че аз съм единствената, изобщо не знаех за Джил и Стейси, научих чак след като се разделихме.
Почувствах се, сякаш бях глътнала разтопено олово.
— Изневерявал ли ти е?
— О, да — отвърна тя. После се засмя. — Но то беше минала година. Сигурна съм, че вече не е такъв. Двамата заедно изглеждате много сладки. Радвам се, че си успяла да го промениш. Ти се казваш Кристин, нали?
— Не — отвърнах глухо аз. — Ейми.
Коя беше Кристин? Срещаше ли се Джейсън и с нея?
— Моя грешка — каза Ерин.
Напуснах опашката. Майната й на размазаната спирала.
Но когато седнах на масата, Джейсън се засмя, навлажни кранчето на една салфетка и сам избърса окото ми, погали с пръсти бузата ми и очите му се спряха с копнеж върху устните ми.
А аз си припомних, че по-рано тази вечер се бях сбогувала с него.
Част от мен искаше да разбере коя беше Кристин. На кого писа съобщение и не ми даде да видя телефона му. Какво имаха предвид приятелите му с „големите планове“ за следващата събота. Когато ще съм заминала.
Но другата част от мен си каза, че беше твърде късно. Ние вече се… бяхме сбогували.
Нямаше ли да ми е по-лесно да вярвам, че Джейсън беше моят Джейсън, а не измамник?
Тогава не смятах, че би имало значение.
Сега единственото, за което съжалявам, е, че не поисках да разбера истината.
46
Младши
— Тя не е тук — съобщава ми Харли.
Той седи в общото помещение на Отделението и съзерцава през прозореца житните полета в далечината.
Насочвам се към вратата, която води към личните стаи.
— Не си прави труда — озъбва се Харли. — Тя иска да бъде оставена сама. — Отварям уста да попитам защо, но той добавя: — Което ми напомня, че и аз искам да бъда оставен сам.
Той разтрива лицето си и аз забелязвам тъмно натъртено място под окото му.
Напомням си да проверя при Док кога за последен път Харли си е вземал лекарствата. Не се притеснявам за стандартните психиатрични лекарства, а за другите хапчета, които Док му дава, онези, които потискат мрачните настроения на Харли и го правят не толкова смахнат.
Напускам Болницата сам. Минавам покрай статуята на Старши от времето на Епидемията, но не спирам да погледна. Не искам и той да ме гледа.
Вместо това поемам по пътя към Архивната зала. Виждам хора, клатещи се в разгара на Сезона, от което ми се повдига, защото вече знам, че всичко е планирано чрез водната помпана Старши.
Когато пристигам до Архивната зала, ми се налага да прескоча двойка преплетени тела, за да стигна до стълбите. Виктрия ги наблюдава, седнала в люлеещ се стол на верандата, като си записва от време на време по нещо в подвързания си с кожа бележник. Изненадан съм, че тя не е с Барти и не правят същото, което прави двойката на стълбите, но Старши ми беше казал, че хормоните въздействат по-силно на фийдърите, отколкото на останалите.
Орион стон с гръб към мен и с лице към портрета на Старши, който гледа към Ниво фийдъри. Но още преди да си отворя устата, той вдига картината от мястото й върху стената и я обляга на пода на верандата.
— Какво правиш? — питам шокиран аз.
Стената на Архивната зала изглежда като оголена без фалшивото усмихващо се лице на Старши.
— Дошъл е моментът за по-осъвременен портрет — отвръща Орион, хваща картината и влиза обратно в залата.
В това има смисъл. Портретът на Старши е рисуван най-малко преди десет години. На картината косата му е все още тъмнокестенява, очите ясни, само на челото се забелязват леки бръчки. Питам се как ли ще изглежда новият портрет? Дълга бяла коса? Прегърбени рамене, провиснали още повече от години накуцване? А може би изобщо не съм прав. Може би годините са го направили да изглежда по-величествен.
— Здрасти — казва Виктрия, без да вдига поглед от бележника си.
Откакто Ейми се появи, почти не ми е говорила, макар че преди, когато живеех в Отделението, бяхме доста близки. Сега ми изглежда по-зла, по-огорчена, отколкото беше преди три години, когато бе на седемнайсет, а аз на тринайсет години. По онова време тя бе първото ми увлечение, но не знам защо, вече не е.