— Здравей. Нова книга ли пишеш?
Виктрия е автор на почти една дузина книги, които качва в мрежата. Страхотни са — не знам как го прави. Изключително занимателни истории за герои по време на Епидемията. Голяма трагедия. Стомахът ми се свива. Предполагам, че преди да се роди, Старши я с помазал да стане „писател“.
— Не е точно това.
Тя затваря със замах бележника и го пуска в джоба на сакото си. Но не се обръща към мен, а гледа втренчено към идеалния квадрат с оразмерени полета пред нея, осеян с двойки.
Проследявам погледа й.
— Хей, бъди внимателна там навън. Сезонът в момента е в разгара си.
Доволен съм, че Ейми е в безопасност с Харли.
Виктрия не ме поглежда.
— Лут ме съпроводи дотук. Сега Орион може да ме изпрати.
Свивам рамене, обръщам се отново към стената и за моя изненада виждам, че старият портрет на Старши е закривал паметна плоча.
„Зала за записи & проучвания
Построена 2036 от новата ера
Финансирана от ОФР“
Отдолу има букви, които не разпознавам, може би са на кирилица или пък на гръцки, не знам точно. А после още по-отдолу чета:
„Ако искаш да разбереш нещо, наблюдавай началото му и развитието му.“
Има още осем реда текст, всеки на различен език, два, от които са с абсолютно неразпознаваеми знаци, но не е трудно да се досетиш, че вероятно е същият цитат на различни езици.
— Това е старо — казвам аз на Виктрия, която, изглежда, не изпитва интерес. — Наистина старо. Било е тук още от създаването на кораба.
Сещам се за плановете на кораба, които Орион ми показа преди няколко дни. Как някога Ниво фийдъри е било фокусирано върху „Биологични проучвания“, а тази Зала за записи и проучвания е била неговият център. Двойката, която се наложи да прескоча, за да стигна до залата, пъшка силно.
Едва ли създателите на кораба са имали предвид точно такъв тип проучвания.
Старши непрестанно говори за това, колко сме се развили, колко по-добре сме с нашата моноетничност и със силната ни система за управление. Но точно в този момент на мен ми се струва, че простичката фраза на Аристотел ни се присмива и че нашите тъй наречени проучвания не са нещо повече от елементарно чифтосване.
Чудя се защо Орион е избрал точно сега да сменя портрет. Това е вторият път, когато той ми разкрива нещо ново за кораба. А какво в действителност знам аз за него? Рядко съм го виждал някъде другаде, освен в Архивната зала, а дори и там през повечето време остава скрит зад книги и сенки, подобно на призрак, витаещ сред думи и цифрова информация. Може и да познавам всички на борда на кораба — знам техните имена и лица, но дали наистина познавам някого от тях?
— Мислиш ли, че се обичат?
Гласът на Виктрия прекъсва мислите ми. Тя не гледа към мен, а към двойката, която е достигнала края на заниманията си върху стълбите на Архивната зала.
— Не — отвръщам аз.
— Това е отвратително — негодува Виктрия. — Не могат ли да се контролират?
Не — мисля си аз. — Те наистина не могат. А на глас произнасям:
— Орион твърди, че било заложено в природата на човека.
Не е, казвам си наум.
— Не е заложено — заявява тя.
Поглеждам я изненадан.
— Ако беше така, ще съм също като тях — тя кимва към двойката на стълбите. Ами мамка му. Права е. — Но аз не съм. Не изпитвам… желание да съм такава. Не и с някого, когото не…
Тя замълчава, но аз се досещам какво щеше да каже. Не и с някого, когото не обича.
Само преди седмица щях да се изсмея на тези думи. „Любовта“ за мен не беше нещо по-реално от „Господ“, когото почита Ейми. Бях чувал да се споменава за „любов“ покрай религиозните приказки, които хората от Земя-Слънце са измислили, за да си помогнат да забравят несъвършения свят, който сами са създали.
Но сега…
— „По-добре е да си обичал и да си изгубил, отколкото никога да не си обичал“11 — обажда се Виктрия.
— Да не е цитат от новата ти книга?
Виктрия изсумтява. Тя се размърдва върху стола и аз забелязвам купчина книги — истински книги от Земята, на пода до люлеещия се стол. Намръщвам се. Орион като архивист, трябва да е наясно с нещата. Дори и на архивистите им е забравено да се занимават с древните книги. Ако Старши ги спипа…