— Има само един лекар — заявява сестрата. Оглежда по-внимателно червената ми коса и бялата ми кожа. — Предполагам, че не си тук за Сезона.
— Не!
Тя въздъхва.
— Последвай ме.
Сестрата ме повежда надолу през приемната, промушвайки се между групите жени. Някои от тях вдигат поглед и ме заглеждат с нещо като изненадано любопитство, както човек би погледнал към странна личност в автобуса. Никоя от тях не проговорва, не изглеждат твърде обезпокоени от присъствието ми.
— Само един лекар с толкова много пациенти? — питам аз сестрата.
— Разполага с нас, сестрите, а има и асистенти, някои от учените работят от години непосредствено под негово ръководство. — Сестрата въздъхва. — Но Док така и не си е избрал чирак. Не е много от доверчивите.
Чудя се какво ли общо може да има доверието с наемането на повече помощници, но не ми остава време да попитам. Сестрата спира пред една отворена врата и ми показва с глава да вляза. Влизам. Лекарят седи на стол пред легло, на чиито стремена са краката на една жена. Всичко, което най-вероятно жената не желае аз да видя, е изложено на показ.
— О, боже мой! Съжалявам!
Закривам очи и се обръщам, за да изляза. Защо онази сестра ме вкара в стаята насред преглед, и то един такъв чисто личен преглед?
— Няма нищо — казва лекарят. — За какво съм ти дотрябвал?
— Не мисля, че тя би искала аз да съм тук…
— Тя няма нищо, против. Имаш ли нещо против? — пита той, като наднича между коленете на жената.
— Разбира се, че нямам.
Тя звучи отегчено.
Единственото, което знам, че ако аз лежа, изложена на погледа на всеки, бих се почувствала унизително. След като започнах да излизам сериозно с Джейсън, майка ми ме накара да отида на гинеколог и това беше най-неловкия половин час в целия ми живот. Не исках в стаята да има никой друг, включително лекаря, сестрата и майка ми, а камо ли някакъв непознат.
Но на тази жена очевидно не й пукаше. Осмелявам се да отворя очи и тя среща погледа ми с пълно спокойствие. Изобщо не изглежда обезпокоена от присъствието ми.
— Аз, ъ… — опитвам се да не обръщам внимание какво прави лекарят с прозрачното желе и онова метално нещо, което прилича на инструмент за мъчения. — Исках да те попитам за Сезона.
— Аа — казва лекарят.
Той продължава прегледа, и аз си мисля дали не може да спре за секунда.
— Той променя ли хората?
Изплювам камъчето, за да приключа възможно най-бързо.
— Какво имаш предвид?
Металното нещо на лекаря се изплъзва. Жената се мръщи, но не казва нито дума. Равнодушно гледа към тавана.
Стъкленият й поглед, пасивния начин, по който лежи, всичко това ми напомня начина, по който реагира онази двойка, когато бях нападната. Апатията на онези хора не беше нормална… нито пък на тази жена. Всъщност всички жени, които видях в приемната, бяха леко отнесени. Стояха така търпеливо, толкова тихи… така безучастни. При толкова много жени, наредени на опашка, за да минат гинекологичен преглед… те би трябвало да са нетърпеливи, да разговарят, би трябвало да са нервни или възмутени, или възбудени, или хиляди други неща.
— Как се казваш? — питам аз жената.
Тя обръща глава, за да ме вижда, и аз съм сигурна, че беше забравила за присъствието ми. Но очевидно не е напълно изключила.
— Филомина — произнася тя с равен глас, въпреки че лекарят й прави нещо, което би ме накарало да се гърча от неудобство.
— Щастлива ли си?
Осъзнавам, че въпросът ми е странен, но бе първото, което ми хрумна.
— Не съм нещастна.
— Ейми, какво искаш? — намесва се лекарят.
— Тя сякаш дори не е човек — казвам аз. — Не виждаш ли? Нали ти си лекарят! Би трябвало да знаеш, че държанието й не е нормално.
— Кое по-точно не е нормално? — пита той, докато жената намества главата си отново в средата на възглавницата.
Тя втренчва празен поглед в тавана и потрепването на клепачите й е единственият признак, че е жива.
— Това — посочвам аз. — Тя.
Лекарят цръква прозрачен лубрикант върху корема й и го разнася с ръчно устройство с плосък накрайник. Отначало си помислям, че ще прави преглед с ултразвук, но не виждам екран, който да покаже размазаната черно-бяла снимка на зародиша. Вместо това върху самото устройство светва малък монитор.