„Статус: ниво на хормони оптимално.
Генетична вероятност за физически деформации: средна.
Генетична вероятност за умствени деформации: средно висока.
Влияние на кръвосмешение върху генетичната верига: високо.“
— Е, Филомина, изглежда, че си бременна — обявява лекарят, докато оставя настрани устройството.
Тя въздъхва с чувство на удовлетворение — единствената истинска емоция, която показва през цялото време.
— Откъде знаеш? — питам аз.
— Какво имаш предвид?
— Та те се чифтосват само от няколко дни. Не трябва ли да изчакаш поне две седмици, преди да кажеш на жената, че е бременна.
Лекарят избърсва лубриканта от голия корем на Филомина с нещо, което мирише на спирт. Той посяга и отваря чекмедже в шкафа до леглото, вади дълга колкото ръката ми спринцовка. Дългият стъклен цилиндър е пълен с кехлибарена течност. Близо до буталото се вижда малък етикет. Твърде съм далече, за да го прочета, но виждам, че върху него има написани думи.
— Нивото на хормоните й показва, че има голяма вероятност да е оплодена. А дори и да не е била бременна до момента, след това вече ще бъде. Сега малко ще пари — обръща се лекарят към Филомина, която, изглежда, не изпитва голям интерес.
След това той я пробожда с иглата, вкарвайки я дълбоко в нея, предполагам, че стига до матката й.
Отдръпвам се ужасена, стомахът ми се свива при тази гледка, но Филомина издава само лек звук на болка, едно „ох!“ и всичко приключва. Лекарят натиска буталото и кехлибарената течност се излива във Филомина.
— Онова нещо там ще промени бебето — казвам аз с пресеклив шепот.
Лекарят ме поглежда, като не спира да натиска буталото.
— Прави бебето по-силно, по-здраво.
Устата ми е суха. Спомням си какво каза момичето на заешкото поле за „ваксинирането“.
— Затова ли всичките жени са толкова странни? Защото ти си ги променил, преди да се родят?
— Това, което правя, е — отговаря лекарят, докато издърпва иглата от вътрешността на Филомина, — да дам на бебето допълнителна ДНК последователност, така че онази част от неговата ДНК, която е по-слаба поради кръвосмешение, да се изгради отново. Не въздействам върху неговата индивидуалност.
— Ако някои я променя, това си ти.
Лекарят издърпва иглата. Не мога да откъсна поглед от малката капка кръв на върха й.
Той изхвърля иглата в кошчето за боклук и най-после насочва вниманието си към мен.
— Всичко е напълно нормално — казва той, като набляга на всяка дума. — Тук няма нищо нередно. Така правят всички нормални хора.
— О, да — обажда се с монотонен глас Филомина. — Всичко е нормално. Аз съм нормална.
Отстъпвам назад и се опитвам да напипам бутона за отваряне на вратата. Изхвърчам от стаята и хуквам през приемната. Жените, покрай които минавам, ме наблюдават мълчаливо. И макар да знам, че очите им не се интересуват от мен, бездушието в тях ме изпълва с необясним ужас.
48
Младши
— Блести, блести, малко прилепче. Чудя се, какво ли си намислило?
— Моля — усмихвам се аз.
— Един текст от Земя-Слънце — отвръща Орион и поглежда отново към таблета в ръката си.
Не очаквах да видя Орион отново в общото помещение на Отделението, но се радвам, че е тук. Едно приятелско лице. Вчера Харли се свърза с мен, за да ми каже, че е поел моята смяна на криогенното ниво. По-голямата част от деня бях плътно зает със Старши.
— Виждал си Харли или Ейми?
Орион поклаща отрицателно глава.
— А какво правиш тук, между другото? Мислех, че не искаш Старши или Док да те виждат.
Орион се засмива.
— О, не се безпокой. Сигурен съм, че и двамата са твърде заети. — Струва ми се, че се опитва да ми каже нещо с очи, но каквото и да е, не го разбирам. Орион поглежда отново таблета си — Тези текстове от Земя-Слънце са толкова очарователни.
Той потупва по екрана, преминавайки през различни текстове.
— Трябва да си по-внимателен. Ако Старши разбере, че си дал на Виктрия книги от Земя-Слънце… Ти си архивист. Знаеш, че тези книги не трябва да напускат Архивната зала и не са предназначени да бъдат виждани от фийдъри. — Опитвам се да надникна над рамото му, за да видя какво чете. — Какво е това.