— Благодаря ти — казва Ейми. — Но… това не е достатъчно. Трябва да сме там. През цялото време. Трябва да отидем още сега. — Тя се изправя, но изглежда някак разсеяна. — Веднага! Ако не сме там да ги защитим — затова ги убиват! Защото не ги пазим!
— Не. — Гласът ми е спокоен и уверен. — Убиват хора, защото има убиец.
Ейми отваря уста, вероятно за да продължи да настоява да отиде в криогенното ниво, но Харли й подава още една вода. Толкова се бях концентрирал върху Ейми, че не бях забелязал кога е станал и напълнил чашата с вода от крана в банята. Ейми я издърпва от ръката му.
— Не прекалявай с водата — казвам й аз, сещайки се за втората водна помпа, които Старши бе скрил в криогенното ниво.
Но Ейми изпива с пухтене водата. Когато оставя чашата на масата, лицето й вече не е на бели и червени петна и дишането й се е нормализирало. Харли сяда колебливо на края на леглото, готов да скочи за още вода при необходимост.
— Ще продължа да ги пазя, когато мога — обръща се Харли към Ейми, но очите му сякаш не я виждат.
Чудя се дали не го предлага, за да бъде близо до люка, който води навън към звездите. Колко ли пъти го е отварял, само за да хвърли един поглед?
Сянка прекосява мислите ми. Онази нощ Харли беше долу през цялото време. Би могъл да издърпа сгъваемата масичка на господин Кенеди и да го остави да се разтопи. Представям си го: Харли застанал над топящия се човек, наблюдавайки го как умира. Той би могъл да го направи.
Но защо?
Чувам едно гласче, което ми шепне и ми напомня за мрачните настроения на Харли и допълнителните лекарства, с които го тъпче Док, и как най-вероятно в този хаос е пропуснал да ги взема поне от една седмица.
Поемам си дълбоко въздух, за да се отърва от тези мисли.
Харли не с убиец.
Нима?
Не… не. Харли никога не би…
— А… — започва Ейми.
Бийп. Бийп-бийп.
Ръката ми посяга към бутона на приемника едновременно с тази на Харли. Двамата се споглеждаме. Рядкост е двама души да получат едновременно сигнал за връзка.
— Какво става?
Очите на Ейми се местят нервно от мен към Харли.
Тогава ухото ми се изпълва с дълбокия старчески глас.
Внимание до всички обитатели на кораба. Имам много важно съобщение.
51
Ейми
— Какво става? — отново питам аз.
Двете момчета са навели глави на една страна и слушат. Това ми напомня на последния път, когато беше общо повикване и всички в общото помещение се нахвърлиха върху мен. Стомахът ми сякаш пропада и усещам как се напрягат мускулите ми. Ами ако Младши и Харли се нахвърли върху мен? Та те са всичко, което имам.
— Какво има? — питам още по-настойчиво.
Младши ме отпъжда с ръка, сякаш съм досадна муха. Обръщам се към Харли, който е толкова съсредоточен, че лицето му чак се е сбръчкало, и изглежда, сякаш чува нещо ужасно важно. Хващам го за лакътя, но той се отскубва. Младши ме поглежда кръвнишки.
Не мога да допусна да ме намразят точно сега. Не мога да знам какво чуват, но мога да гарантирам, че е нещо лошо. И двамата изглеждат много сериозни. А Младши ме поглежда втренчено с тъмните си очи. Не мога да допусна да ме мразят. Няма да позволя да ме намразят.
Грабвам Амбър от бюрото и я притискам. В устата ми има вкус на метал и едва тогава усещам, че съм прехапала устните си.
Вземам празната чаша, изтичвам в банята и я напълвам.
Изпивам я за пет секунди. Пълня я отново и пак пия.
Май Харли ще се окаже прав, водата наистина ме успокоява малко. Все едно да си поемеш дълбоко въздух, преди да застанеш на стартовата линия.
Връщам се в спалнята.
Главите на Младши и на Харли се повдигат. И двамата ме поглеждат.
Знаех си. Те ме мразят.
Онзи бутон в ушите им е казал да ме намразят. И сега те ме мразят и ще се нахвърлят върху мен също като онези хора в Отделението. Усещам стягане между очите в горната част на носа. Не мога да дишам.
— Какво става? — произнасям аз, защото не мога повече да издържа.
— Не е хубаво — отвръща Младши.
— Все още не знаем — казва Харли.
Младши се обръща към него.
— Не би могло да е нещо добро.
— Какво става?!
— Старши отправи съобщение до всички. Още едно. Трябва да отидем на Ниво кийпъри. Всички.