Около устните му се образува дълбока бръчка.
— Аз пък съм дори развълнуван. — Харли се запътва към вратата. — Винаги съм искал да видя това ниво.
Спомних си, че достъпът до Ниво кийпъри е ограничен. Не ти стига, че си затворен като в капан на този кораб, ами и да ти е забранено да посещаваш някои части, ми се струва направо идиотско.
Харли натиска бутона за отваряне на вратата и изскача навън. Понечвам да го последвам, но Младши не помръдва, така че спирам и аз.
— Имам лошо предчувствие — повтаря Младши.
— Идвайте! — вика ни Харли.
Докато ме водят по пътя зад Болницата, покрай Архивната зала и металната стена, която огражда Ниво фийдъри, двамата не престават да спорят.
— Тя не може да се вози с гравитационната тръба, тя няма безжичен приемник — настоява Харли.
— Тогава как ще стигне до Ниво кийпъри? — пита Младши.
— Предполагам, че трябва да ме оставите тук — намесвам се аз.
Може би така щеше да е най-добре. Главата ме боли. Черепът ми сякаш е натъпкан с памук. Нещо от думите на Харли за безжичните приемници ме озадачава, но мозъкът ми е като в мъгла и не мога да мисля.
— Няма начин — казва Младши и ръката му помръдва, като че ли се кани да посегне към мен, но в следващата секунда се отказва.
— Би могла да се вози с теб.
В гласа на Харли се прокрадва съмнение.
— Да се возя ли? — питам аз.
Харли се ухилва.
— Само трябва да се хванеш здраво за Младши и той ще те пренесе с гравитационната тръба.
— Но…
Лицето на Младши почервенява.
— Ето. — Харли ме хваща за китката и ме придърпва към Младши. — Увий ръце около него. Ето така. Браво. Приближи се. По-близо. Младши, трябва да я хванеш около кръста. Не, наистина трябва да я хванеш. Тук.
Харли побутва свободната ръка на Младши около кръста ми. Двамата сме близо един до друг. Кожата на Младши мирише на пръст и трева. Хубаво е.
— Добре ли си? — пита ме Младши.
Усмихвам се едва-едва. Не знам от нерви ли, или от нещо друго, но имам усещането, че в стомаха ми се плиска цяло ведро с вода. По дяволите, като се има предвид колко вода изпих преди малко, май наистина имам ведро с вода в стомаха.
— Дай заповед на гравитационната тръба — обажда се Харли.
С несигурна ръка Младши натиска бутона зад ухото си.
— Ниво кийпъри — произнася той. — Ще трябва да вземеш гравитационната тръба до Града, нямаш достъп за тази тук. Най-вероятно Старши е отворил люка на Голямата зала за всички.
Обръща се към Харли, който кимва нетърпеливо и ни маха да тръгваме.
— Хайде, потегляйте!
Той ни бута право към голямата празна тръба.
Имам само една секунда, за да погледна към вихъра вътре, да го усетя в косата си, да вдишам компресирания въздух… и тогава започваме да се изкачваме.
Ръката на Младши се свива и той инстинктивно ме издърпва по-близо до себе си. Затварям очи и го оставям да ме държи, доверявам му се, усещам се в безопасност. За миг се понасяме върху вятъра, поклащайки се като шамандури в океан, сякаш вихрушката, която се вихри около нас, проверява колко тежим. Би трябвало да съм уплашена, но един поглед към усмихнатите очи на Младши, е достатъчен, за да се усмихна и аз.
Вятърът става по-силен. Издърпва ни нагоре с главите напред, все по-бързо и по-бързо профучаваме през празната тръба, а косите ни прилепват към скалпа.
— Какво става? — крещя аз и се опитвам да отлепя глава от рамото на Младши, за да го погледна.
— Не се безпокой! — вика в отговор той.
Вятърът е толкова бърз и шумен, че е безсмислено да казва нещо повече. Ръцете му ме обгръщат по-силно и аз притискам лицето си към гърдите му.
И независимо от всичкия шум около нас — свистящите ветрове, косата ми, която се вее около мен, и плясъкът на дрехите ни, мога да чуя биенето на сърцето му.
Тръбата прави завой около стена и ние се издигаме, една самотна стрела в сърцето на ураган. Под нас мога да видя проблясъка на зелените пасбища. Напрягам вратните си мускули, за да преодолея налягането и да вдигна глава, и тогава виждам останалите пристигащи, които се събират от другата страна на нивото.
С внезапен тласък, от който ми се повдига и главата ми олеква, тръбата ни избутва под ъгъл. За секунди настъпва тъмнина, след което преминаваме през отвор в пода на нивото над нас. Накрая спираме.