Очите ми сълзят, чувствам се странно, като че ли съм болна. Опитвам се да отхвърля особеното усещане. Замаяна съм, но не мога да преценя дали е от гравитационната тръба, или от нещо друго. Усещам се бавна и изморена.
— Добре дошла на Ниво кийпъри — казва Младши. — Ето тук живея аз.
52
Младши
Студените й пръсти стискат ръката ми. Хванала ме е така здраво, че не усещам върховете на пръстите си, които и без това са изстинали в гравитационната тръба, но не ме е грижа. Изобщо не ме е грижа. Тя е останала без дъх и се усмихва, а на мен ми се иска да можехме да останем сами в Учебния център, да прибера непокорния кичур коса зад ухото й, да целуна усмихнатите устни. Но вече чувам гласовете на останалите хора зад вратата, тъй като всички останали влизат през люка откъм Ниво шипъри.
Срещам погледа й, а очите й изглеждат безжизнени, като че се е събудила току-що. Но когато й се усмихвам, тя също се усмихва. Докато пресичаме Учебния център и влизаме в Голямата зала, се държим за ръце. Изненадан съм, не мислех, че ще ми позволи да я държа толкова дълго, но тя се усмихва, сякаш е забравила, че ръката й е в моята.
Хората се струпват в залата. Досега не бях осъзнал колко е голяма, но всички са тук. През люка хората продължават да прииждат. Накрая виждам и Харли, последван от Барти и Виктрия. Той остава при тях, близо до люка, но ми намига, като вижда как Ейми ме следва. Очите й са широко отворени, тя оглежда новите лица. Фийдърите са се скупчили заедно като пилета. Шипърите са се наредили по краищата на залата. Чудя се какво ли знаят те. Старши едва ли е разкрил пред тях намеренията си, но начинът, по който стоят, притиснати един до друг, ме кара да мисля, че знаят нещо, което аз не знам.
Сигурно Док знае. Оглеждам тълпата, но не го виждам.
Почти всички са извърнали лица нагоре. „Звездите“ от металния екран светят и трепкат. Червената точка, която показва нашия кораб, мига. Още четирийсет и девет години двеста шейсет и четири дни ни делят от неподвижната светлина, която представлява Земя-Кентавър. Нашият дом.
— Погледни звездите — чувам един фермер от Ниво фийдъри да казва на жената, застанала до него.
Те се приближават един до друг, раменете им се докосват, докато отправят поглед нагоре. Жената прекарва ръка по корема си и разперва пръстите си върху него. Двамата си шепнат нещо, загледани в светещите крушки, които смятат за звезди.
Струва ми се, че всички в залата са по двойки и не една жена е сложила ръце върху корема си. Навеждам се по-близо към Ейми, ръцете ни се докосват, но тя не хваща отново моята.
Притокът на хора през люка постепенно намалява и спира. Всички сме тук. И чакаме.
Няколко шипъри застават по-близо до вратата на Старши. Раменете им са изправени и те хвърлят крадешком погледи към тълпата. Хората от Отделението се събират накуп, гласовете им се извисяват над останалите. Когато ги поглеждам, забелязвам, че Харли мълчи. Вперил е поглед нагоре. Предполагам, се е досетил, че звездите са фалшиви. Как би могъл някой, който е виждал истинските звезди, да бъде измамен от това светлинно шоу?
Отварям уста, за да попитам Ейми какво мисли за фалшивите звезди, но преди да заговоря, вратата на Старши се отваря.
Той излиза от стаята си, облечен в официалната си одежда на Старши, тежка вълнена мантия, с избродирани върху раменете неподвижни, замръзнали звезди, а по ръбовете изобилни зелени растения — надеждите на всеки един на борда на кораба.
— Приятели — произнася той с най-сполучливата интонация на стар дядо, — нещо повече, семейство.
Фийдърите около мен въздишат, а жените потъркват коремите си и се усмихват на мъжете си.
— Поканих ви тук поради една много специална причина. Първо искам да ви покажа звездите.
Той сочи с ръка нагоре и всички очи се извръщат към ярко светещите „звезди“.
— Виждате ли следите, които следват звездите? — продължава Старши и фийдърите кимат с глави. — Те показват колко бързо нашият кораб се движи, докато прекосяваме Космоса на път за нашия нов дом.
Хвърлям поглед към Ейми, но тя гледа безизразно нагоре. Изглежда, още не е разбрала, че звездите не са истински. Обръщам се към Харли. Вперил е очи право в мен, а челото му е прорязано от дълбока бръчка. Убеден е, че това не е вярно.
— Както знаете, вие, младите, сте поколението, което ще се приземи на Земя-Кентавър. — Старши прави пауза и изпълнява една дълбока, драматична въздишка. — Но, уви, това няма да се случи.