От тълпата се надига мърморене. Малката червена светлина, която показва „Благословеният“, се връща обратно на траекторията далече от Земя-Кентавър.
— Двигателите на нашия мил кораб са изморени, приятели, и корабът не може да се движи по-бързо. Трябваше да се приземим след петдесет години…
— След четирийсет и девет години двеста шейсет и четири дни — извиква един глас и го прекъсва.
Ние всички като един се обръщаме към Харли, който гледа втренчено Старши. Лицето му е бледо и тъмното петно под окото му изпъква.
Старши се усмихва любезно.
— Както кажеш. Което е в границите на вашата продължителност на живот, приятели. Но опасявам се, че това няма да се случи. Приземяването върху планетата няма да бъде след петдесет години.
— А кога? — пита Харли, но сега гласът му е тих и уплашен.
— Приятели, трябва да се надяваме, че науката може да ни лъже и че планетата е по-близо, отколкото вярваме.
— Кога?
— Седемдесет и пет години преди приземяване — отговаря просто Старши. — Двайсет и пет години повече от онова, което мислехме.
Тишина обгръща Ниво кийпъри. Двайсет и пет допълнителни години? Аз няма да бъда един стар мъж по време на кацането, ще бъда един мъртъв мъж. Без да осъзная, съм сграбчил ръката на Ейми. Нейните пръсти докосват моите съвсем леко.
— Още двайсет и пет години ли? — изкрещяна Харли и разбутва тълпата, за да се приближи до Старши. — Още двайсет и пет?!
Барти и Виктрия издърпват обратно Харли. Той преглъща с усилие, сякаш всеки момент ще повърне там пред всички нас. Чувам го как мърмори:
— 74, 264… 74, 264
— Още двайсет и пет. — Гласът на Старши заглушава думите на Харли. — Съжалявам, но не мога да променя нещата. За вас ще бъде твърде късно да видите земя… но вашите деца…
Всички жени около мен притискат ръце към коремите си.
— Нашите деца — жената, която е най-близо до мен, се обръща към мъжа до нея, — нашите деца ще видят земя.
Думите се разпростират подобно на огън и не след дълго всички жени фийдъри започват да шепнат на бебетата в тях. Прошепнати думи на надежда, на утеха. Очевидно не ги беше грижа за тях самите. Интересуваха се само от бебетата, които растяха в тях, от бъдещето.
— Да се сбъркат изчисленията за едно пътуване, продължаващо с векове, не е нещо чак толкова съществено, приятели — заявява Старши и аз виждам как някои фийдъри кимат в знак на съгласие.
— Съществено е! — изревава Харли. Той се отскубва от ръцете на Барти и Виктрия. — Обещахте ни земя, обещахте ни дом, обещахте ни истински звезди, а сега ни казвате, че ще умрем, преди да имаме възможността да усетим вкуса на въздух, който не е рециклиран в продължение на няколко шибани века?!
— Но децата ни — казва една от жените фийдъри, — децата ни ще видят Земята. Това е достатъчно.
— Не е достатъчно! — изкрещява Харли. Той е успял да стигне почти до Старши. — Никога няма да е достатъчно, не и докато не усетя под краката си истинска пръст.
Старши пристъпва напред и се озовава пред Харли. Привиква го с пръст и независимо от яростта си, Харли се навежда към него, за да чуе онова, което Старши прошепва в ухото му. Харли изглежда, сякаш е видял призрак, а в очите му се четат мъка и смърт. Щом Старши приключва с шепненето, Харли се изправя, поглежда над тълпата към нас и напуска тичешком Голямата зала. Той се изкатерва през люка. Ние всички мълчим, заслушани в бумтящите стъпки под нас, докато звукът напълно изчезва.
Поглеждам към Ейми, като очаквам, че върху лицето й ще е изписана подобна ярост. Тя беше истински ядосана, когато й казах, че ще трябва да чака петдесет години до приземяването, а как ли се е почувствала сега, научавайки, че ще минат седемдесет и пет години, преди да направим първите си стъпки върху нашата нова планета? Сърцето ми бие силно. Когато родителите й бъдат най-после реанимирани, най-вероятно дъщеря им ще бъде мъртва. А Ейми никога нямаше да успее да се прости с тях.
Лицето на Ейми е бледо, но в очите й няма и следа от гняв, а в стойката й липсва предизвикателство.
— Ейми? — питам, затаил дъх. Тя се обръща към мен. — Какво мислиш за това?
Пауза.
— Тъжно е — произнася тя, но в гласа й няма тъга. — Съжалявам, че така трябва да стане. Но предполагам, че всичко ще бъде наред.
— Какво ти има? — питам аз.
— Нищо ми няма — отговаря тя. Примигва, очите й изглеждат нефокусирани. — Звездите са хубави — добавя.