Поглеждам към искрящите светлинки. Красиви са. И искрящи.
Примигвам. Къде изчезнаха звуците?
Старши и Младши ме гледат втренчено.
Дали не трябва да им кажа нещо? Гледат ме, сякаш очакват от мен да им кажа нещо.
Но какво ли трябва да кажа?
— Ейми? — пита тихо Младши.
Старши се хили, оголил всичките си зъби. Стомахът ми отново се свива, устата ми се изпълва с жлъчен сок, но устните ми се извиват в подобие на неговата усмивка. Старши се накланя към мен. Гали бузата ми. В мига, когато посяга към мен, усещам силен порив да се дръпна. Но това е глупаво… защо трябва да се дърпам. Оставам на място. Той хваща лицето ми с двете си ръце и ме притегля към себе си.
— Махни ръцете си от нея! — ръмжи Младши.
— Нима не виждаш? — Струва ми се, че говори на Младши, а не на мен, но пък гледа мен. — Хората на „Благословеният“ имат елементарни нужди, простички желания. Дай им малко блестящи светлини, и те ги наричат надежда. Дай им надежда, и те ще направят всичко. Ще работят дори и когато не искат. Ще се размножават, когато корабът има нужда от деца. И през цялото време ще се усмихват.
Старши се усмихва и ъгълчетата на устните му се извиват нагоре. Очите му ме гледат втренчено. Те са така топли и кафяви, и ми действат успокояващо.
В отговор се усмихвам и аз.
54
Младши
Нещо не е наред. Ейми не е наред.
— Какво ти има? — питам я аз.
Тя примигва.
— Нищо.
Трябва да я заведа при Док. Не знам дали мога да му се доверя, но не познавам друг, който да може да помогне. В едно съм напълно сигурен, и то е, че не мога да вярвам на Старши.
Възможно най-бързо отвеждам Ейми от Ниво кийпъри и най-вече от Старши. Страхът и оживлението, които показваше, когато за първи път влязохме в гравитационната тръба, са изчезнали, заменени от кротко безразличие. Подобно на куче, тя ме следва по пътя към градината на Болницата. Очите й са вторачени право напред, не към цветята или към статуята на Старши от времето на Епидемията, а право напред. Чудя се дали изобщо вижда нещо.
В приземния стаж на Болницата се мотаят поне десетина души. Половината от тях са по-възрастни, а останалите са техните млади копия, синове и дъщери, които са довели майките и бащите си.
— Тя превъртя — казва един от мъжете, застанал до отпусната сестра, която ръководи спешното на приземния етаж. — Твърде стара е, за да пътува с гравитационната тръба, но аз й разказах за събранието, нали знаеш, онова на Ниво кийпъри. И това напълно я разстрои. Говори объркано.
— Не е объркано — обажда се с пресипнал глас възрастната жена зад него, — спомням си го ясно като ден. Онези звезди с опашки от светлина. Единственият път, когато видях звезди.
Дръпвам Ейми, за да върви с мен, сякаш е някое разсеяно дете, но ако трябва да съм искрен, аз съм по-разсеяният.
Отпуснатата сестра кима с разбиране на мъжа.
— Грешката не е ваша. Щом стигнат определена възраст, голяма част от възрастните започват да се объркват. На четвъртия стаж имаме помещения за тях. Ще я изпратя там и ще повикам Док да я прегледа.
— Благодаря ви — казва младият мъж и думите му са придружени с въздишка на облекчение.
Той се обръща, за да поговори с майка си, после я предава на сестрата, която я повежда към асансьора, където чакаме двамата с Ейми.
— Ти си Младши. Онзи, който никога не умира — заявява жената, щом ме вижда. — А ти си шибаното момиче, за което ни каза Старши.
— Здравейте — казва Ейми и протяга ръка на жената.
Ако до този момент съм имал някакви съмнения, че нещо не е наред с Ейми, в този миг всички те изчезват. Ейми нормалната Ейми, която мисля, че опознах, никога не би се примирила една възрастна жена да я нарече шибано момиче.
— Казаха, че съм болна — обръща се жената към Ейми.
— Това е болницата.
Изреченията на Ейми са елементарни и произнесени с детинска интонация.
— Не знаех, че съм болна.
— Ти просто си объркана, мила — казва й сестрата. — Смесваш миналото и бъдещето.
— Това не е хубаво — произнася Ейми с широко отворени очи.
Вратите се отварят и ние влизаме. Натискам третия бутон.
Сестрата се пресяга и избира бутона за четвъртия етаж.
— Какво има на четвъртия етаж? — питам аз.