Виждал съм Док периодично да отвежда там пациенти, обикновено възрастни хора, но никога не съм забелязвал нещо по-специално, освен тайния асансьор.
— Там имаме стаи, предназначени за възрастните — отговаря сестрата. — Понякога те достигат до положение, когато не могат да се грижат сами за себе си, така че ги настаняваме там. Те имат нужда от почивка и спокойствие, затова на четвъртия етаж им осигуряваме и някакво лечение.
Потупва ръката на възрастната жена и в отговор тя й се усмихва. Усмивката й грее между дълбоките бръчки по лицето й.
Смръщвам вежди. Защо тогава вратите на стаите на четвъртия етаж са заключени, щом там има само почиващи си стари хора?
Вратите на асансьора се отварят с плъзгане. Ние сме в общото помещение на Отделението. Излизам от асансьора.
— Не забрави ли нещо? — подвиква след мен сестрата.
Ейми все още стои в асансьора и зяпа с празен поглед номерата над вратите.
— Три — казва важно тя, четейки номера.
— Да — съгласявам се аз. — Хайде.
Хващам я за китките и я издърпвам в помещението. Много от душевноболните пациенти са там, на лицата им е изписано мрачно изражение, а в очите им — гняв.
Ейми се мръщи. Поглеждам към китките й и забелязвам зелено-морави петна върху бледата й кожа.
— Аз ли ти го причиних? — питам я и внимателно вдигам китката й, за да я огледам по-отблизо.
— Не — кратко отговаря Ейми.
Синините наистина са стари. Поне от един ден или повече.
— Какво се е случило?
— Едни мъже ме притискаха към земята — отвръща Ейми. — Но всичко е наред.
— Някакви мъже са те притискали към земята? И всичко е наред?
— Да.
— Нно… — запъвам се аз.
Ейми примигва, сякаш не може да проумее защо трябва да се хабят емоции за такова нещо.
— Изобщо не те е грижа, нали?
— За какво?
— За… ами за каквото и да е.
— Напротив — казва Ейми, но гласът й звучи отегчено.
— Спомняш ли си кога получи тези наранявания? — Размахвам отпуснатата й ръка пред лицето й. За миг очите й се фокусират, после отново поглежда встрани. — Помисли си как се чувстваше след това. Какво направи?
— Спомням си… Дали не плаках? Но би било глупаво. Не е нещо, за което заслужава да плачеш. Всичко е чудесно.
Не успявам да се въздържа. Пускам китката на Ейми, хващам я за раменете и я разтърсвам. Главата й подскача. Все едно раздрусвам кукла. И без значение колко я тръскам, не мога да върна живота в очите й.
— Какво ти се е случило? — задъхвам се аз.
— Нищо. Добре съм.
— Ще намеря начин да те оправя.
— Аз не съм счупена — обажда се Ейми с глас, толкова изпразнен от чувства, колкото и очите й.
Повеждам я през залата, настанявам я в един стол и й казвам да не мърда. Сигурен съм, че тя ще изпълни нареждането ми.
Най-накрая успявам да открия Харли от другата страна на езерото, където го заварвам да хвърля камъни във водата.
— Какво ти прошепна Старши? — питам го аз, когато се приближавам.
Той не вдига поглед.
— Няма да ти кажа — изръмжава в отговор.
Нямам време да се занимавам с лошото настроение на Харли.
— Нещо не е наред с Ейми.
Главата на Харли рязко се изправя.
— Какво й има?
— Тя… тя се държи също като фийдърите.
Харли се обръща отново към езерото.
— Оо. Може би така е по-добре.
— Какво искаш да кажеш?
— Нима не забеляза, че те приеха добре новината, че няма да се приземим. Само психически болните като нас се разтревожиха.
Бях забелязал, разбира се. Наистина протестира само Харли, но той беше виждал истинските звезди. Останалите от Отделението очевидно не бяха щастливи от чутото и се бяха развълнували.
— Това трябва да се очаква — казвам аз. — Не е изненада, че само ние сме загрижени. Нали и затова сме в Отделението? Защото не можем да приемаме указания и да следваме заповеди. Затова и вземаме лекарствата.
Още докато говоря, се сещам за двойката на поляната пред Архивната зала. Очевидно те не познаваха любовта, но не познаваха и тъгата.
— Ейми може да е по-щастлива така — обажда се Харли. — Мисля си, че самият аз бих бил по-щастлив, ако не ми пукаше, че никога няма да сляза от шибания кораб.
Иска ми се да му кажа да не се тревожи, че все един ден ще кацнем, но съзнавам, че думите ще са празни, независимо от фалшивата надежда, която бих вложил в гласа си.