— Но Ейми не беше такава от самото начало. Тя беше като нас. А сега е като фийдърите.
Харли свива рамене.
— Е, и? Това само означава, че е нормална. Браво на нея.
— Но преди я харесвах много повече — продумвам аз на себе си.
Той се изправя и тръгва надолу по пътя.
— Въпреки всичко ще отида да дежуря на криогенното ниво.
Наблюдавам го, докато се отдалечава. Думите му ме жегват, защото са истина. Тъй като прекарвам по-голяма част от времето си в Отделението или със Старши, понякога забравям, че повечето хора на кораба са спокойни, незаинтересувани, а не душевноболни. Не ги е грижа за неща като фалшиви звезди и закъсняло приземяване. Щастливи са.
Дали Ейми би била по-щастлива, ако остане с празна душевност?
Дали аз бих бил по-щастлив, ако не трябваше да живея с мисълта, че цял живот ще бъда затворен на кораба? Няма значение. Знам, че ако на Ейми й бе дадена възможност за избор, тя никога не би избрала това сляпо безразличие. Нещо… някой… й го беше причинил и аз ще разбера кой.
55
Ейми
Седя в моята стая.
Вратата се отваря.
— Какво правиш? — пита Младши.
— Седя си в стаята.
— Какво гледаш?
— Стената.
— Защо гледаш стената?
Младши задава твърде много въпроси.
Той идва до мен. Хваща ръката ми. Пръстите му проследяват синините по нея.
— Ела с мен — казва Младши.
Ставам. Той тръгва. Аз го следвам.
Вървим така, докато не спираме.
Младши натиска един бутон. Вратата се отваря. Влизам слея него. Той ме отвежда до един стол.
Сядам.
— Ейми — казва един плътен глас. Поглеждам и виждам лекаря. Ние сме в неговия кабинет. Той седи зад бюрото си. — Какъв е проблемът?
Примигвам.
— Нищо. Всичко си е наред.
— Нищо не е наред! — изкрещява Младши.
Поглеждам към него.
— Всичко е наред.
Столът, върху който седя, е син. Изработен е от твърда пластмаса. Бюрото е интересно. Всичко върху него е подредено изключително педантично. Моливите в чашата са подравнени.
— Какво се е случило с теб? — крещи Младши.
Подскачам стресната. Бях забравила, че е тук. Вторачвам се в него.
Младши изръмжава като куче, става ми смешно и се усмихвам.
— Нищо й няма, Младши — казва лекарят. — Мисля, че прекарваш твърде много време сред душевноболни пациенти. Може би за теб ще бъде по-добре, ако си по-дълго сред нормални хора. Препоръчвам…
Лекарят продължава да говори. Знам, защото устата му мърда нагоре, надолу и от нея излиза звук, но в главата ми думите дрънчат в някакъв безпорядък. Бележникът върху бюрото има толкова равни ръбове. Протягам ръка и прекарвам пръсти по ръбовете. Гладки са, толкова са гладки, че хартията срязва кожата ми. На върха на пръста ми се появява тънка червена линия. Виж ти, лекарят има още един бележник от другата страна на бюрото. Хубаво е. Симетрично. Харесвам симетрично. Си-мет-рич-ну. Ето една хубава дума. Казвам я на глас.
— Си-мет-рич-ну.
Да. Звучи чудесно.
Младши ме гледа, сякаш съм луда. Ама то тук всичко е налудничаво, ха-ха. Ами нали той е човекът, който посещава често болница за душевноболни, просто за развлечение.
Стените са боядисани в приятен нюанс на синьо. Толкова е хубав. Като замъглено небе.
Нещо дрънка. Поглеждам. Лекарят е сложил кафяво шише с хапчета върху бюрото. Накланям глава, за да ги огледам. Хапчетата са се разположили хаотично на дъното на шишето. Приличат на дребни бонбони.
Лекарят и Младши разговарят.
— Прав си — казва лекарят. — Състоянието й е необичайно сериозно. Да е преживяла някакъв шок напоследък? Травма? Ускорено сърцебиене? Понякога може да направи реакцията по-силна.
— Реакция към какво? — пита Младши, повишавайки глас.
Върху лицето на доктора е изписано странно изражение.
— Към кораба. Трябва да си наясно, че нещата тук са различни от онези на Земя-Слънце. Имаме различни лекарства, различна храна, вземаме повече хранителни добавки и витамини.
— Витамини — подскача Младши, щом чува думата, — като онези, които Старши слага във водата.
— Даа — отговаря лекарят и провлачва смешно думата.