Кикотя се.
Младши се обръща и ме поглежда втренчено. Изкикотвам се и на него.
— И хормони. Старши слага във водата и хормони. Заради Сезона.
Докторът поклаща глава.
— Едва ли биха й подействали. На хормоните им трябва време, за да се усвоят от организма. За да станат ефективни, им трябват няколко седмици, дори месец.
— Напоследък изпи много вода. — Младши поглежда към ръцете ми. — А това може би е травмата, за която спомена.
Примигвам и осъзнавам, че е минало известно време, и за миг се запитвам какво ли е станало през това време. Но няма значение, нищо не се е променило, аз съм си все още тук и те все още си говорят.
Примигвам. Отново съм се унесла.
…
Мигане.
Много по-лесно ми е, когато съм отнесена. Толкова ми е трудно да следя думите, които произнасят лекарят и Младши. Твърде са напрегнати. Защо са така възбудени?
Всичко си е чудесно.
Младши щраква с пръсти пред лицето ми.
— Ейми, Док смята, че имаш нужда от лекарство — казва той със ситен глас.
— Тя е с разбалансирана психика не е глуха — намесва се лекарят.
Младши посяга към шишето върху бюрото на лекаря.
— Това са инхибитори, хапчета за психиката. Ще ти дам едно й ще видим дали ще помогне.
Отварям уста. Хапчето се озовава върху езика ми, горчивият му вкус изпълва устата ми.
— Глътни го — напомня ми лекарят.
Гълтам.
— Помниш ли нощта, когато се срещнахме? — пита Младши. — Ти се мяташе в онази криогенна течност и се бореше с нас за всяко нещо. Трябваше да те държа, за да може Док да ти постави капки за очи, за да не ослепееш. А сега си седиш тук и гълташ хапчето като послушно куче. Не виждаш ли колко е тъжно това?
— Не — отговарям аз.
За какво пък трябваше да съм тъжна?
— Колко време му трябва, за да подейства? — запитва Младши.
— Не съм сигурен — отговаря лекарят. — Както вече казах, психическото й състояние е много по-различно от това на повечето фийдъри. Ако изобщо подейства, би трябвало да е само след няколко часа.
— Ако?
Младши се задавя, докато изрича думата.
Гласът му се отдалечава и аз вече нищо не чувам.
56
Младши
Оставям я с Док за през нощта.
Повярвайте ми, не исках. Но Док й даде още лекарства, този път венозно, и те я приспаха. Нямаше никаква полза за мен да стоя там и да я гледам как спи. Цялата нощ обикалям наоколо, скитам безцелно из градината около езерото, само и само да избегна неизбежното.
Трябва да се видя със Старши.
Малко преди зазоряване се качвам в гравитационната тръба. Ниво кийпъри е празно, но все още мирише на тълпата. Във въздуха се носи миризма на пот и мръсно.
Старши седи на пода, облегнат на стената до вратата на стаята си, загледан във фалшивите звезди.
— Чувстваш ли се горд? — изръмжавам аз.
Старши не ме поглежда.
— Не — отвръща кратко той.
— Как ти даде сърцето да го направиш? — изкрещявам аз. — Да ги излъжеш по този начин.
— Млъквай — озъбва се Старши и се изправя, за да застане с лице към мен.
И тогава го подушвам. Онзи остър, познат мирис. Не виждам бутилката, но знам, че е някъде наблизо и най-вероятно вече е празна. Но защо? Защо ще се напива точно сега? Каза им ужасната истина, но хората пак го обичат. Това е неговият момент на триумф. Тогава каква мъка удавя в алкохол?
— Н’ знаш какво начи тва. Но щ’ узнаш.
Той се накланя към мен и дъхът му обгаря косъмчетата в ноздрите ми.
Нямам време за пиянските му глупости.
— Какво се е случило на Ейми? — питам аз и също се навеждам към него.
Не че го заплашвам, но и не му отстъпвам.
Старши изпръхтява. Големият му провиснал нос тече. Трезвен, никога не би го допуснал.
— Ейми, Ейми, Ейми — подиграва ми се той. — Достатъчно е само някои да ти подхвърли едно чудато момиче с бледа кожа и ти като глупак вече фърчиш до звезд’те! Забравил си з’ кор’ба, за своята ’говорност!
Подчертава всяка буква от последната дума, като ме мушка с пръст в гърдите.
— Какво не е наред с нея? — изревавам аз.
— А с теб какво не е наред? — Старши продължава да ми се подиграва. — Какво не е наред с мен? Какво не е наред с целия шибан кораб?
— Ти ми кажи. Ти ли и направи нещо?