На един от тях висеше евтина картонена табела с надпис „English spoken“9; на друг, но пак върху точно същата отвратителна картонена табелка, прочетохме „On parle francais“10.
Ако трябва непременно да се обяви, че тук пред господа могат да излеят сърцата си и чужденци — защо тогава не се постараят да намерят по-подходяща редакция на това напомняне?
Утре Констанца няма време за нас двамата. Но вдругиден е „свободният й ден“! Ще го прекараме заедно. Не бива да забравям банския си костюм. Дано само за плуването да не се плаща. Изобщо финансово-техническата страна на този „свободен ден“ ме тревожи. Трябва ли да мъкна заедно с нас Карл в качеството му на двукрако портмоне? По-добре да пристигна от Райхенхал натоварен с три раници и шест термоса! Тя отклони моето предложение да дойде при мене в Германия. Иска, струва ми се, да си остане чисто и просто в своята сфера.
На улица „Хафнер“ се разделихме. Казах:
— И тъй, до вдругиден, госпожице Констанца!
Тя ме изгледа усмихната, лекичко целуна букета алпийски циклами и весело извика:
— Всичко най-хубаво, Георг!
Само след миг вече беше изчезнала.
Вечерта двамата с Карл бяхме на концерта в катедралата. Свириха „Духовни песни по Петрарка“ от Корнелий и Литургията в до мажор, опус 86 от Бетовен. На препълнените с хора редици седяха монаси, елегантни жени, чуждестранни представители на печата, свещеници, пътници от цял свят, селяни, студенти, стари женици, поети и офицери. Неизмерима тишина бе настъпила. Благочестивите мълчаха вкупом, а пък ние, останалите, мълчахме всеки за себе си.
Херман Бар11 нарекъл тая църква най-хубавата италианска катедрала на немска земя. Тази вечер той беше прав. Когато оркестърът, хорът, органът и солистът се обединиха в могъщо звучащата литургийна изповед на Бетовен, от горния край на купола пробудени литнаха мънички прилепи и безшумно се понесоха сред изпълнената със звуци църква — въртяха се над главите ни ту насам, ту натам.
Написах върху едно листче, което подадох на Карл:
„Тука и мишките дори са с ангелски криле!“
Той кимна утвърдително, след това пак се заслуша…
„Всичко най-хубаво, Георг!“ — тъй беше казала тя.
Залцбург,
23 август, следобед,
в „Томасели“
Мене, бедния пътешественик вече ме познават на границата. Днес митническият чиновник поиска да види портмонето ми. Рекох му, съобразно истината, че то се намира в касетката на хотел „Акселманщайн“; а пък той угрижено ме запита какво правя, когато в Австрия ожаднея. Аз му описах, колкото можех по-добре, благотворителния си приятел Карл.
След приказките за жаждата почнахме да разговаряме за стомашните оплаквания, от които патеше той. Една очевидно интригантски настроена наша спътничка го посъветва да зареже пиенето и пушенето. При тази наглост както митническият служител, тъй и нашият шофьор добиха мрачни изражения на лицата. „Не“ — заяви митничарят. Тогава животът нямало да му доставя вече удоволствие. За него пиенето и пушенето били нещо толкова необходимо, колкото въздухът и всекидневният къшей хляб. Кимайки утвърдително към него, шофьорът издекламира:
И утешен така, стомашнострадащият служител си остана при митническата преграда.
Карл ме чакаше в квартал „Мюлн“ пред августинската кръчма; не бързахме и затова тръгнахме към града пеш през Клаузеновата порта в квартала „Гщетен“, чиито къщи са прилепнали до скалите на Мьонхсберг и отчасти са изсечени в тях. Там, където портите и вратите са отворени, могат да се видят ниски сводове, а в задния край на домовете има дори стаи със стени изцяло от тия скали.
Да се живее тук съвсем не е безопасно, при все че покриви със своеобразни „насипни“ конструкции защищават къщите. И все пак например през 1669 година при едно свличане на скали са били унищожени две църкви и цяла редица къщи.
Минахме покрай Урсулинската църква, построена от Фишер фон Ерлакс, влязохме в градския музей и цял час гледахме насъбраните там съкровища, докато ни заболяха очните ябълки. Най-хубавото според мен беше „Подигравчийската печка“. Всяка от гледжосаните кахлени тухли на печката е оформена като гръб на книга с някакво научно заглавие. Цялото прилича на огромна планина от книги, латинското и теологично съдържание на които се изгаря в печката. А на човешки бой от тия кахлени книги се подава от амвон мъничък, възбуден духовен оратор, размахал ръце. Не може да се разбере всъщност дали проповядва или пък е побеснял от това, че измамнически препичат гърба му с научен горивен материал.