Друга част от тия старинни колекции били събрани в „Едномесечното замъче“ край Хелбрун. През следващите дни Карл възнамерява да иде нататък със своя скицник. „Едномесечното замъче“ впрочем е било внезапно хрумване на тогавашния архиепископ Маркс Зитих фон Хоенемс. През 1615 година той се разпоредил за един-единствен месец постройката да се почне и да бъде завършена. Защо? Искал да изненада един свой височайш гост, който вече познавал Залцбург, нищо повече. Различни времена, различни нрави.
По обяд хапнахме на възвишението Мьонхсберг.
Приех поканата на Карл и същевременно му съобщих приятната вест, че за днес няма нужда да ми отпуска финансови средства за никакви сладкиши, а най-много за чаша кафе, и че утре изобщо няма да му се мяркам пред очите. Приятно чувство изпитва човек, когато приятелите му не са любопитни; подобно нещо може обаче да се изроди и в незаинтересованост! Той си мълчеше.
Загледах се след един сокол, който излетя стремително над скалите и се понесе към градските крепостни кули.
Ако нямаш нищо против, бих желал вдругиден да ти представя Констанца. Великолепно момиче е тя. Очите й са сини, косата кестенява и…
— Точно така — рече той. — Тя изглежда очарователна.
— Видял ли си ни?
— Вчера. И умее да върви така, че направо ти радва окото! Повечето жени не могат да вървят, а само си имат крака, кой ги знае защо.
— Тя поръча да ти благодаря за кафето и за сладките.
— Сторено беше с най-голямо удоволствие.
— Утре е нейният почивен ден.
— Какво е утре?
— Нейният почивен ден — повторих аз. — Тя е камериерка.
Тогава Карл се облегна назад на стола си и се разсмя така невъздържано, че останалите посетители на заведението се стреснаха и почнаха да хвърлят недружелюбни погледи към нас.
Струва ми се, че аз се изчервих.
— От къде на къде ти идва наум да се смееш за такова нещо! — изръмжах аз.
Когато най-сетне успя да сподави своя разкъсващ нервите смях, Карл каза:
— Абе момче, тая млада дама съвсем не е камериерка!
— Разбира се, че е — отвърнах аз. — Освен това тя е посещавала търговско училище, може да стенографира и говори английски по-добре, отколкото нас двамата, взети заедно.
— Е, хубаво — рече той и сви рамене. — Тогава можеш да си я заведеш в Берлин да ти бърше там прах.
Понякога Карл изглупява прекалено много.
Райхенхал,
23 август, през нощта
Предишната бележка написах днес следобед в „Томасели“, най-старото кафене в Залцбург; то съществува навярно, откакто се е въвело и пиенето на кафе в Европа. Преди това бяхме в градината „Мирабел“, сред пъстрите цветни лехи, каменните лъвове, носорози, полубоговете и техните пищни барокови дами.
По пътя назад ни връхлетя силен проливен дъжд. Втурнахме се в тръс през моста, покрай натруфеното кметство стил рококо и Флориановия водоскок, за да се вмъкнем на сушина в напълно претъпканото кафене! На първия етаж най-после открихме два стола. Не точно до маса, а край един билярд, който келнерът пъргаво застла с покривка.
А пък ние имахме билети за представлението „Всеки човек“ на площада пред катедралата! Дъждът плющеше подигравателно по прозореца до нас. Карл ми прочете написаното на гърба на билета. Най-важният пасаж гласеше:
„При представлението «Всеки човек» отпада каквато и да било претенция за обезщетение — също и за частично връщане на цената на входния билет — в случай че се наложи поради разваляне на времето представлението да бъде прекъснато — ако представлението е било изиграно до «сцената на масата»“.
Аз казах:
— Ако нямахме гратиси като журналисти, можехме сега да поискаме да ни върнат стойността на входните билети.
— Откак не разполагаш с пари, си станал циция и сметкаджия — установи тъжно Карл. А освен това представлението въпреки дъжда ще се състои във фестивалния дом.