От съседната маса или по-точно казано от съседния билярд, се намеси друг някакъв недоволник:
— Тържествата са вече почти към края си, а нито едно-едничко представление не можа да се състои пред катедралата! Всеки път вали като из ведро.
— В Залцбург — рече Карл, — винаги вали повече, отколкото където и да е другаде. През август обаче в Залцбург вали всеки ден.
— Защото тогава са музикалните тържества!
Съседът явно беше скаран с целия свят.
Съседът на въпросния съсед каза:
— Чужденците идват дори когато вали всеки ден. Само че има нещо друго. Аз предполагам, че вали главно, за да бъдат препълнени кафенетата.
После той заби отново нос в „Нов виенски журнал“.
Аз въздъхнах и тъй като си мислех за Констанца, заявих:
— Човек в Залцбург би трябвало да стане сладкар!
Карл незабелязано ме изгледа също като лекар, който за пръв път почва да се занимава с „новия случай“.
По-късно навлякохме в неговата стаичка смокингите си; и като стана време, забързахме, преследвани от дъжда, към фестивалния дом. Въпреки „метеорологическите смущения“ местните жители стояха там също като истукани и се звереха и днес като всяка друга вечер на „представлението пред театъра“: пристигането на леките коли, слизането на загърнатите в кожени манта дами, галантното, учтиво поведение на господата, пренасянето на кулисите, и изобщо всичко, което се появеше пред очите им. (Тази година между познатите посетители на театралното представление бяха италианската престолонаследница, Уиндзорският херцог и неговата херцогиня, съпругата на президента Рузвелт, американският баритон Лорънс Тибет, махараджата от Капуртала, господин Метро Голдуин-Майер и Марлена Дитрих; без да броим Карл и мене.)
И този път „Всеки човек“ от Хофманстал, най-успешната измежду всички преработки на мистериите, ме разтърси издъно. Тук, в пълна противоположност с Гьотевия „Фауст“, наистина се разиграва една пиеса, която се разбира от всеки — независимо от това дали е дошъл от Съединените щати, от Индонезия или пък от островите Фиджи — и която вълнува всеки. Действието, развитието на главния герой, вината, милостта, всичко е толкова очевидно, че завладява дори и онзи, който не разбира и думица от текста.
Сега моят смокинг пак си виси сам-саменичък на австрийска територия. Дали Карл го е окачил, където трябва, за да го изгладят? Обеща ми поне.
А пък утре е свободният ден на Констанца. Цели двадесет и четири часа не съм я виждал и за мен то е също като преживяването на някое дете, което за пръв път вижда слънчево затъмнение.
Портиерът ми услужи с една раница, която може да събере цяло пиано. Тъй я натъпках с колбаси, хляб, масло, сирене, шоколад, червено вино, плодове и прибори за ядене, че утре навярно още след първия половин час ще се просна на земята и ще остана да си лежа така като умиращия галски воин.
Откак съм свършил училище не съм ходил нито веднъж на екскурзия. Дано само всичко да върви както трябва! Човек е истинска футболна топка за своите страсти.
Свободният ден
Хелбрун,
25 август, сутринта
Сега вече този ден, свободният ден на Констанца, отмина! Безвъзвратно потъна в миналото, там долу при другите, щастливите и тъжни дни, които никога вече не ще се върнат.
Седя в една прастара алея и съм сам. Рано е още и утринното слънце огрява в края на моята полумрачна алея замъка Хелбрун.
В друг един, по-мъничък замък, недалече оттук, Констанца тъкмо сега крепи с две ръце по бароковата стълба своите подноси със закуските и мисли за мен. Дано само да не изпусне някой поднос. Старият порцелан е скъп. Дали и тя като другите камериерки носи черна рокля и мъничка бяла престилчица, а на косата си — бяло боне? Не бива да забравям после да я попитам.
Вчера сутринта тя не дойде като камериерка, а като амазонка. Чаках я на площад „Резиденцплац“ сред Залцбург, а пък раницата ми тежеше толкова, че трябваше да полагам усилие, за да не падна по гръб. Тогава край ъгъла сви мъничка, бърза спортна кола; някой почна да маха; колата спря; зад кормилото седеше младо момиче и то извика:
— Здравей, Георг!
Просто не вярвах на очите си. Беше Констанца. И от смайване направо забравих да й подам ръка.
— На заминаване старият граф ми разреши във важни случаи да използувам колата му. А пък нима — запита тя, — моят свободен ден не е важен случай?
— Това, хм, да.
— Е, тогава?
— Но бензина?