(Ах, колко е лошо, дето човек непрекъснато трябва да приказва за пари, когато ги няма!)
— Ти забравяш спестовната ми книжка.
А шофирането на кола и него ли си го учила в търговското училище?
— Не. Необходима ми беше шофьорска книжка, защото често трябваше да извеждам на разходка сестрата на графа. Тъй, а сега качвай се, преди раницата да те е съборила на земята!
Настаних раницата както трябваше, седнах до Констанца и стиснах ръката й. Тя даде газ и се понесохме. (Е, значи, се бях отървал от трамбоването.)
В селските градини цъфтяха гергини и богородички. Крави и коне се виждаха по поляните. Денят стана горещ. Очите на Констанца блестяха! Устата й беше полуотворена и тя тихичко пееше. Щом усетеше, че се взирам в нея отстрани, се усмихваше, но продължаваше да гледа неотклонно напред. Извикваше ми от време на време името на някоя местност. После пак си тананикаше тихичко. Накрая дори и аз се разпях заедно с нея и по-късно, когато изкачвахме Гайзберг, твърдях, че съм пял чистичко като камбанка втори глас. Не знам откъде намерих толкова дързост!
Настанихме се на една скала, вперихме погледи над планини и долини и се радвахме, че сме частица от този хубав свят. Един безмоторен самолет се носеше бавно и безшумно като голяма, тайнствена птица над горите и подплаши ято врани.
Закопнее ли силно човек времето да спре, чувството за време у него внезапно изчезва. Все пак накрая потеглихме обратно надолу и скоро се озовахме в Залцкамергут, минахме покрай синьото езеро Фушл и стигнахме чак до езерото Волфганг. Отвъд Сант Гилген, на един път през ливадите, Констанца спря колата. Изтичахме до брега, облякохме банските костюми, скочихме във водата, заплувахме навътре в езерото, след това се изтегнахме на топлата трева, докато изсъхнахме, примигвайки търпеливо на слънцето. От време на време покрай нас минаваха параходчета с туристи, които махаха и ни викаха. Но инак си бяхме съвсем сами с нашата пъстра, ухаеща цветна поляна.
Бъбрехме си понякога. Ровехме през известни почивки в моята бездънна раница и здравата си похапвах ме. Понякога се целувахме, а в същото време щурците и пчеличките изнасяха своя концерт за полски оркестър. Тъй горе-долу трябва да е било в рая. (Естествено с тази разлика, че Адам и Ева са се държали по-неприлично от нас двамата.) Ако привечер не се беше разразила буря, навярно и досега щяхме да си лежим там.
Тъй обаче на двама ни се наложи да побегнем от рая. (Всичко на тоя свят се повтаря.) Небето стана кървавочервено. Над Шафберг и Шпарбер почна светкавично да блести мечът на архангела. Едвам бяхме успели да приберем раницата и останалия багаж, и гръмотевичната буря се разрази. Дъждът връхлетя върху нас като невидима лавина, а гръмотевиците затрещяха като тежки мортири.
В Залцбург, разбира се, също валеше, святкаше и гърмеше. В края на краищата се вмъкнахме в чакалнята на гарата, където консумацията не беше задължителна. Тук тя ми разказа една направо луда история за някакъв беден селянин от околността, който си имал дъщеря, изгаряща от желание да се конти. През един хубав неделен ден, когато седяла до него в градината, тя — заразена от примера на летуващите дами — почнала да боядисва с червен лак ноктите на ръцете си. Тъй като баща й в това време не само заспал, ами бил още и бос, тя, след като нейните нокти били вече достатъчно червени, се заела да лакира и ноктите на неговите крака. Когато се пробудил, старият селянин зверски ругал, но все пак оставил ноктите на нозете си така, както били издокарани.
Но на следния ден нещастникът си счупил единия крак и го откарали в болницата. Като видял яркочервените лакирани нокти на селянина, дежурният лекар избухнал в такъв продължителен смях, че се наложило някакъв негов колега да му помага, за да гипсират крака. А и медицинските сестри кривили така лицата си, че съвсем не приличали на персонал за първа помощ. От този ден нататък всички вече наричали селянина „хубавицата“.
А сега искам да запиша и малката случка, която тя ми разказа следобед, когато се бяхме изтегнали на поляната! Още като дете от време на време чувала по-възрастните да споменават за „божия дом“. Тъй у нея се създала представата, че дядо господ си живее в божия дом, както децата и родителите живеят в бащиния дом.
Един неделен ден разрешили на Констанца да придружи майка си в църквата. Никога дотогава тя не била виждала резбованите столове, олтарите, свещите и амвоните. Като зърнала сега божия дом отвътре, направо замръзнала, вкопчила се здраво в ръката на майка си, въздъхнала и прошепнала: