— Ау, какви хубави мебели си имал дядо господ!
Вечерта бяхме на един Моцартов концерт, дирижиран заради Залцбург и най-великия негов син от заслужилия д-р Бернхард Паумгартнер. Билетите подарил на Констанца американецът, който наел замъка до края на месеца. Този американски милионер на име Намара е собственик на фабрики, където се произвеждат целофанени кесии: за солени бадеми, орехи, стафиди, сменяеми яки за ризи, бонбони, носни кърпички от хартия, бучки захар, презрамки и знам ли още какво. Освен това той си има и печатница. Там върху поръчаните кесии се отпечатват имената, поискани от фирмите, а също и желаните рекламни текстове. Като си помисли човек по какъв начин забогатяват някои и като си помисли същевременно — тъкмо тук, в града на Моцарт това не може да не му хрумне — с какви способности някои хора си остават бедни, иде му направо да си отхапе носа от яд.
Вечерната музика беше прекрасна. Изсвириха две неща от Моцарт, създадени от него още преди да навърши двадесет години: една симфония в ла мажор и един концерт за цигулка, изпълняван от италиански цигулар; французин пя арии; а накрая изпълниха „Линцска симфония“. Залата за съжаление беше оскъдно посетена. Затова пък между слушателите нямаше от ония дребни еснафи, които питат например на театралната каса, дали „Всеки човек“ е дирижиран от маестро Тосканини. Не, тази вечер и хората на изкуството, и тяхната публика бяха сред добро общество. А пък Паумгартнер бе от ония диригенти, които особено силно обичах.
Когато стигнахме на „Резиденцплац“, последният автобус за Райхенхал вече се беше изгубил зад хълмища и планини!
Запитахме в „Хьолброй“ за Карл. Нямаше го там. Реших да го чакам на улицата. Констанца се възпротиви най-енергично и поиска да ме „настани“ за една нощ в някой хотел. Срещу това пък аз възразих.
След продължителни спорове и разисквания, накрая тя каза:
— В такъв случай остава една-едничка възможност. Да пренощуваш в замъка.
— Че къде пък там?
— В моята стая. На софата.
— Ако докато спиш, не пееш или пък не почнеш да викаш за помощ, никой нищичко няма да забележи.
— Но, Констанца, откъде-накъде ще викам за помощ в твоята стая!
— Не се дръж неприлично, Фаустчо! — рече тя.
(Не трябваше да издавам пред нея прякора си.)
— А пък утре — продължи тя, — ще те измъкна контрабандно от къщата още преди изгрев слънце. Хайде, да тръгваме!
Продължихме пътя си.
Десет минути по-късно се промъкнахме като крадци с взлом в замъка на граф Х., по страничната стълба. Беше тъмно като в рог и Констанца внимателно ме водеше за ръка. Най-сетне тя отвори една врата, затвори я безшумно и светна лампата.
Намирахме се в уютна, простичко подредена стая стил бидермайер. По стените висяха стари семейни снимки, а също и профили от черна хартия, изрязани с ножица. Тя посочи една приятна софа от брезово дърво и се усмихна малко поуплашено. После отиде до прозореца, който беше широко разтворен и спусна пердетата. На масата имаше ваза, а в нея — розовочервените циклами, които й бях донесъл от Райхенхал.
Констанца се върна пак при мене и ми прошепна:
— Сега ще изгасиш светлината и ще се извърнеш насам чак когато ти разреша! Нито секунда преди това. Иначе ще се разсърдя!
Кимнах предано, изгасих светлината и останах неподвижно в мрака. Дрехите на Констанца зашумоляха. Чух я как събу обувките и смъкна чорапите от краката си. Леглото поизскърца малко.
— Георг! — прошепна тя.
— Да? — прошепнах и аз.
— Сега! — прошепна тя.
В същия миг откъм коридора се чуха стъпки. Пред вратата те спряха.
— Констанца? — запита тихичко някой. — Спиш ли вече?
— Още не, Францл — отвърна тя и гласът й трепереше. — Но тъкмо вече загасих лампата. Желая ти приятни сънища!
— И аз на тебе — каза човекът отвън.
Стъпките бавно се отдалечиха. Мълчахме, докато заглъхнаха съвсем.
— Георг?
— Да?
— Като че ли ще бъде по-добре да не светваш повече светлината.
— Дадено — рекох аз. — Но къде, дявол да го вземе, остана софата?
Тя се засмя тихичко. Стоях сред пълен мрак и сред чужди мебели и не смеех да мръдна от мястото си.
— Георг — прошепна тя.
— Да?
— Направи, моля ти се, две крачки право напред!
Изпълних съвета й.
— Сега три крачки полуналяво.
— Слушам!
— И сега една голяма крачка вляво!
Направих въпросната голяма крачка вляво и капачето на коляното ми се удари в някаква дъска. Но нещо не беше в ред. Или аз бях объркал ляво с дясно, или Констанца беше сбъркала при издаваните от нея заповеди.