Лека нощ, господин художник.
Голямото приключение
Райхенхал,
21 август
Зазорява се вече, а пък аз още не мога да заспя. Търчах по нощните улици като пощръкляло теле: до баварската община и обратно, до гарата, навън, по шосето за Залцбург и обратно. Стоях десет минути в бара. След това се втурнах извън града, седнах на ниската ограда на някаква вила…
Да ми се случи такова нещо на мене!
Влюбен съм! Да съм мъничко влюбен — е, това бих си го позволил, но изведнъж така! Да съм влюбен като гимназист — хубаво, от мене да мине, но като цяла гимназия? Помисля ли за момичето, не мога да си поема дъх. При това непрекъснато мисля за нея! Задушавам се. Ужасяващо прекрасно състояние!
Когато по обед пристигнах в Залцбург, Карл още го нямаше в кафенето. Портфейлът ми се намираше в Райхенхал и аз, „както постановява законът“, бях без пукнат грош. Влязох в съвсем мъничката църква „Св. Михаелис“ — три от стените й са достроени — и се залових да оглеждам свещите и благодарствените писма до свети Тадеус от изцерените хроми. В преддверието огледах касичката за волни пожертвувания, над която се вижда надпис с думите „Спестовна каса за вечността“ и съобщенията за „Поклонения на свети места с автобус“, за някои от които „се изисква паспорт“. (Дали и на кръстоносците, когато са потегляли към светата земя, са им били необходими паспорти?)
Когато излязох от църквата, валеше като из ведро. Изтичах до кафене „Глокеншпил“, поръчах си едно кафе, четях вестник и чаках Карл.
Седях върху въглени. Кафето беше изпито и оберкелнерът, тъй поне ми се струваше — ме дебнеше тайно като някой наемен убиец. Какво щях да правя, ако художничето не дойдеше? Времето, уговорено за срещата, беше изтекло вече отдавна преди един час. Нямаше смисъл да чакам повече. Нищо друго не ми оставаше: трябваше да помоля някой от посетителите да ми плати кафето! Ето на̀, бях попаднал вече в романтичното положение, което ми се беше струвало толкова очарователно.
Почнах да преценявам посетителите на заведението с оглед на това, доколко са пригодни да поканят един състоятелен чужденец на чаша кафе, която той вече е изпил. И тогава я видях!
Тя се казва Констанца. Има кестенява коса и сини очи, но дори ако беше обратно, пак щеше да си остане съвършена.
Навярно бе забелязала безпокойството, с което очаквах някого, и сега поглеждаше развеселена към мене. Може би, ако не се беше усмихвала… но така!
Станах, отидох при нея, признах й отчаяното положение, в което бях изпаднал, и я замолих да ме съжали и да ми помогне.
Тя се засмя — о, какъв музикален град е Залцбург! — засмя се и ме покани да седна. Плати кафето и ме покани на втора чаша. Знам, че отказах; но не знам какво друго говорихме. (Не подлежи на никакъв спор: влюбеността спада към тежкото умопобъркване. Заразяването на духа деформира до неузнаваемост разума и волята на болния.)
После тя тръгна да си ходи. Разбира се от само себе си, че заедно с нея тръгнах и аз. Правихме покупки. Най-напред на пъстрия открит пазар пред съборната църква. После сред плетеницата средновековни „покрити пасажи“, които извеждат до тясната уличка на житния пазар. В една свещолеярна, където имаше и сладкиши, тя купи две медени питки, върху които бяха излети червени сърца от топена захар. Изядохме ги на улицата. Аз носех нейната пазарска чанта и моя пакет със сандвичи за обед. Долу при кея тя ми каза „довиждане“. Обеща утре пак да дойде в „Глокеншпил“.
Да, и тогава… аз я целунах! Пред стотици хора.
Сред гъмжилото от всевъзможни световни езици. Едвам я познавах и я целунах. Просто не можех иначе. Струваше ми се, че дарявам с тази целувка самата съдба, която бе допуснала да я срещна.
Допреди миг само тя се беше усмихвала. Сега бе сериозна. Толкова сериозна, колкото и аз.
Тъй стана…
После намерих Карл в стаята му в Хьолброй. Той пък ме чакал в кафене „Томасели“. Всичко това било недоразумение, нищо повече. Недоразумение! Разсеяно облякох смокинга си.
По-късно изядох в кръчмицата онова, което ми бяха дали в Германия: варени яйца, сандвичи, грозде и праскови. Келнерката, без да й поръчвам специално, донесе чиния и прибори. Селяни, шофьори, посетители на театрите — всички са насядали заедно около непокритите, чисто изтъркани маси в тези бирарии и се хранят с онова, което са си донесли сами. Бирата ми плати Карл. Нищо не ме питаше.