— В момента това не е толкова важно — заяви единият стражар.
Колегата му при вратата повтори:
— Заповядайте, моля!
Тъкмо тогава от залата докуца един келнер.
— Аха! — измърмори Кюлц. — Още не сме си платили сметката.
Ирене Трюбнер извади от чантата си една банкнота и я даде на келнера.
— Точно е — додаде тя.
Келнерът дълбоко се поклони.
— Не беше за това — обясни той. — Господата са забравили нещо на масата.
Келнерът държеше в ръката си пакетче и едно писмо.
Кюлц бързо посегна към тях.
— Фалшивата миниатюра! — извика той. — И писмото, в което ония типове така са ме наругали! Дайте ги тук! — Кюлц ги прибра в джоба си и заяви:
— Следния път сигурно ще си забравя кратуната! — Сетне се обърна към двамата стражари. — Това е то артериосклероза, господа.
Ирене Трюбнер прошепна:
— Моля ви, татко Кюлц, елате! Трябва да побързаме!
Дванадесета глава
Кръчмата на татко Либлих
Шестте таксита отново фучаха по нощното шосе. Връщаха се в Рощок.
В последната от колите седеше белобрадият господин. Той бе свалил тъмните си очила. Постоянното гледане през черни стъкла вреди на зрението. Особено когато очите на човека са съвършено здрави.
Професор Хорн се взираше напрегнато през малкото задно прозорче на колата. По-точно казано, той не гледаше през прозореца, а през дупката, която се бе образувала, след като беше изрязал стъклото. Човек, който държи в ръка огнестрелно оръжие и очаква, че може да се приближат моторни превозни средства с полицаи, има нужда от бойница, откъдето да стреля. Но стъкло на нея не му е необходимо.
Професор Хорн имаше намерение да надупчи с куршуми гумите на ония коли, които не му се харесват. Това е донякъде човечно и все пак доста ефикасно средство да се позабави напредването на хора, които бързат.
В първото от шестте таксита седяха господата Щорм, Ахтел и Карстен. И мъжът, който на отиване към Варнемюнде беше приличал на професионален борец. Междувременно той се бе променил. И то не в негова полза. По ниското му чело имаше няколко цицини. А носът му бе рязко изкривен и подпухнал. Човек би могъл да си помисли, че е попаднал в някоя вършачка.
— Утре трябва непременно да си купиш нова шапка — каза дребничкият господин Щорм. — Главата ти е порасла най-малко с два номера.
— Щура работа е да се мъчиш да крадеш в пълен мрак — изръмжа обезформеният професионален борец. — Сега дори не знам кому дължа украсата си. На драго сърце бих се реванширал.
— Човек не бива да бъде толкова дребнав — каза Филип Ахтел. — Аз пък, от своя страна, умирам от щастие, че нападението се състоя на тъмно.
— Че защо?
— А бе остави се: като ми увисна на врата някаква мамичка — сто кила заедно с кокалите. Че като ме сграбчи, закрещя за помощ и искаше да я спася. Аз, и никой друг! Добре, че скоро ще пристигнем при татко Либлих. Един грог ще ме оправи.
Професионалният борец почна да става любопитен.
— Как позна в тъмното, че е жена?
— По името — цинично обясни Ахтел.
Госпожица Трюбнер и господин месарят Кюлц установиха своята самоличност в полицейския участък във Варнемюнде. Бяха представили задграничните си паспорти и съобщили името на младия човек, който бе изчезнал безследно от танцувалното заведение. Госпожицата беше добавила, че той живеел в Шарлотенбург, на Холцендорфщрасе.
— Бандата навярно е отвлякла господин Щруве — каза инспекторът. Той сигурно се е съпротивлявал. Тичал е след тях, за да ги спре. И тогава са го сграбчили.
— Ужасно! — извика Кюлц. — Клетото момче! Кой знае как и къде ще го намерим. Дано да няма близки.
Ирене Трюбнер изпадна в меланхолично настроение и се опитваше да усуче на въже ръкавиците си.
Впрочем това почти й се бе удало. Но прекъснаха заниманието й. Обади се Брюксел. Младата дама се втурна в съседната стая. При телефона.
„Шефът ще си глътне езика — мислеше тя. — Дано само да ме уволни чак от 1 януари.“
През това време господин Оскар Кюлц описваше надълго и широко господин Щорм и останалите пътници от третокласното купе, в което беше пътувал. Изтъкна как Руди Щруве с помощта на една приказка му е обърнал внимание, че спътниците му са престъпници.