Професор Хорн влезе пръв при татко Либлих и веднага поиска от съдържателя да го отведе в задната стаичка, на чиято врата висеше табелка. „Стаичка за дружествени събрания“ — пишеше на табелката.
Татко Либлих, изглежда, познаваше белобрадия посетител — пръскаше се от любопитство и примираше от страхопочитание.
— Вън! — заповяда професор Хорн. — Хората ми ей сега ще пристигнат. Не желаем никой да ни безпокои.
Татко Либлих смирено се оттегли.
Професорът седна.
Постепенно, на малки групички, се появиха и останалите членове на „дружеството“. Насядаха около пръснатите из стаята маси. Прислужваше им лично татко Либлих. Пушеха и пиеха.
— Всички сме тук — каза внезапно дребният господин Щорм. — Липсват само двамата, които ти остави в морския курорт Варнемюнде.
— Добре.
Професор Хорн направи знак на съдържателя.
Татко Либлих се измъкна.
Шефът огледа стаята.
— Предполагам, че полицията вече е уведомена. Нямаме време за губене. Аз отивам бързо в хотел „Блюхер“, взимам куфара си, плащам и казвам, че заминавам за Хамбург. Веднага след това се връщам тук и свалям брадата си. А вие останалите се пръскате един по един колкото е възможно по-скоро. Щорм и Ахтел могат да уредят това в подробности. Главното е да се движите поотделно. Във вторник всички да са в Берлин! Аз ще посетя като английски турист няколко северногермански града. Това ще е необходимо в интерес на Холбайн-младия.
Останалите се усмихнаха под мустак.
— Може и да позаобиколя малко — заяви шефът. — Може би ще стане нужда да пристигна в Берлин откъм юг. Това ще се види. Така или иначе във вторник ще се срещнем в Берлин. Имате достатъчно пари дотогава, нали?
— Не знам точно — каза Щорм.
— Аз обаче знам — отвърна професор Хорн. — Има ли някой още някакъв въпрос?
Другите мълчаха.
— Добре — каза той. — А сега дайте ми пакетчето и се омитайте!
Той се изправи и зачака.
Никой не се помръдна.
— Хайде, хайде! Давайте миниатюрата!
Мъжете се спогледаха мълчаливо. Всеки очакваше, че другият ще извади от джоба си пакетчето. Чакаха напразно. Професор Хорн тропна с крак.
— У кого е миниатюрата?
— Не е у мен — каза Филип Ахтел. — Мислех, че е у Клопфер. Той беше най-близо до масата, когато светлината угасна.
— Не е у мен — отвърна човекът, който се казваше Клопфер. — Когато светлината угасна, една жена ме взе за мъжа си. Вкопчи се в мене и почна да ме нарича „Артур“. Когато най-сетне се добрах до чантата, тя беше празна. Тогава си помислих, че Пич е взел миниатюрата.
Пич беше човекът, който приличаше на професионален борец. Той поклати обезформения си череп.
— И у мен не е. Посегнах към чантата. Но докато да я напипам, някой почна да ме налага с нещо твърдо по главата и то така, че при четвъртия удар паднах. Мислех, че е у Керн.
— Не, и у мен не е — рече Керн.
— Не ме правете на луд! — извика шефът. — Дванайсет от хората ни бяха в заведението. Десетима стояха навън. Всичко беше подготвено до последната подробност. А сега всеки разправя, че миниатюрата не била у него! У кого е?
Мъжете продължаваха да мълчат. Мълчанието бе направо угнетяващо.
— У кого е? — повтори шефът. Той даде знак на Щорм и Ахтел. — Претърсете ги?
Докато Щорм и Ахтел преобръщаха всички джобове на своите колеги, професор Хорн провери револвера си. Стори го с педантичността на специалист. Сетне кимна замислено. Диагнозата изглежда беше задоволителна. Той вдигна поглед.
Господата Щорм и Ахтел бяха завършили своята дейност. Те погледнаха с недоумение шефа си и свиха рамене.
— Няма нищо — каза дребният Щорм.
— Нищо — потвърди Филип Ахтел.
Лицето му, с изключение на носа, бе силно пребледняло.
— Миниатюрата без съмнение, е била открадната от чантата! — каза Щорм. — Но не от нас!
— Полицията ще ни преследва — рече господин Ахтел. — Ние обаче, за съжаление, сме невинни!
Професор Хорн се хвана здраво за едно от копчетата на сакото си. Или го беше заболяло сърцето?
Най-сетне каза:
— Отивам в хотел „Блюхер“ и ще се свържа оттам по телефона с Варнемюнде.
— А ние? — запита Щорм.
— Всички да останат тук! — изръмжа шефът. — Само Карстен да дойде с мен!
Той затръшна шумно вратата.
Карстен побърза да го последва.