— Горе-долу!
— Опиши го! Та Грауман и хората му да пипнат точно оня, който ни трябва.
В този миг на вратата се почука.
Двамата изтръпнаха. Посещение в зори, особено в стаите на съмнителни господа, рядко предвещават нещо добро. Професор Хорн бръкна в джоба, където се намираше револвера му и извика:
— Кой е?
— Камериерката — отговори глас от коридора.
— Не сте ми необходима! — извика шефът.
— Предадоха нещо за господин професора — обясни женският глас.
Карстен дръпна резето, отвори вратата, прие едно писмо и заключи отново. Даде писмото на професора.
Шефът разкъса плика и прочете написаното на листа. Чертите на лицето му ставаха все по-смутени. Накрая той захвърли писмото на килима, хвана главата си с две ръце и каза тихо:
— Това е вече премного! Човек може да получи нервен припадък от такова нещо. О, тоя мерзавец ще разбере кой съм!
Карстен вдигна писмото и го прочете. То беше написано с печатни букви и гласеше:
ВИЕ МНОГО ОБИЧАТЕ ДА ПИШЕТЕ ПИСМА. С МЕН Е СЪЩОТО, ОСВЕН ТОВА ВСЕ ОЩЕ ВИ ДЪЛЖА ОТГОВОР. ВЪПРЕКИ ДОБРОЖЕЛАТЕЛНИЯ ВИ СЪВЕТ, АЗ СИ СЛОЖИХ ГЛАВАТА В ТОРБАТА. БИХ ЖЕЛАЛ ДА ВИ СЪОБЩЯ, ЧЕ ЗАСЕГА ВСЕ ОЩЕ НЕ СЪМ ОСТАНАЛ БЕЗ НЕЯ.
НАПАДЕНИЕТО В ТАНЦУВАЛНОТО ЗАВЕДЕНИЕ НЕ БЕШЕ ЗЛЕ ИНСЦЕНИРАНО. ВИЕ НЕ МОЖЕХТЕ ДА ЗНАЕТЕ, ЧЕ И АЗ СЪМ ЛУД ПО СТАРИТЕ МАЙСТОРИ.
НАПРАВО КАЗАНО, МНОГО СЪМ ЛЮБОПИТЕН, КОЙ Е ПО-БЪРЗ, ВИЕ ЛИ? ИЛИ ЛИ ПОЛИЦИЯТА? ИЛИ АЗ?
ДОВИЖДАНЕ В БЕРЛИН!
След известно време Карстен каза:
— Ама че дръзко псе!
И потъна в мълчание.
— И да го пусна да избяга? — запита възмутен професор Хорн. — Сигурно не говориш сериозно Целият бранш ще ни се смее с месеци!
Той позвъни на камериерката.
Тя дойде, беше възпълничка и с червени бузи.
Хорн пристъпи към нея.
— Кой ви даде писмото? Пратеник ли?
— Не — каза тя. — Изглеждаше като млад човек от добро семейство. Най-напред е бил при портиера и запитал в коя стая живее господин професорът.
— Знаеше ли името ми?
— Не. Но описал господин професора. Портиерът го изпратил горе. Той ми даде писмото. И пет марки. Писмото трябвало да предам на вас. Парите — да задържа. После младият господин слезе отново долу и говори с портиера. Преди всичко искаше да знае, дали шосето за Берлин е в добро състояние.
Карстен запита:
— Как изглеждаше господинът?
— Брюнет — обясни камериерката. — Сиви очи. Строен. Без брада и мустаци. Висок метър и осемдесет и три. И номер на яката — четиридесет.
Двамата мъже погледнаха момичето, изгубили способността да говорят.
Камериерката се изсмя.
— Той изброи всичко това и каза да го запомня добре. Защото след това вие сте щели да ме питате Стори ми се много смешно. Изобщо беше много весело. И хубав. Мъж като картина! — Тя тръгна към вратата. — Само че това не ми е поръчвал да ви казвам.
Направи реверанс и поиска да си отиде.
— Стой! — извика професор Хорн. — С такси ли отпътува господинът?
— Не — отвърна камериерката. — С частна кола. Пък и струва ми се, че още не е отпътувал. Във всеки случай до преди минута още беше с колата си долу пред хотела и пиеше говежди бульон с яйца.
Тя направи реверанс и си отиде.
Няколко часа по-късно Ирене Трюбнер и месарят Кюлц бяха в Рощок и разговаряха с един криминален комисар, който седеше срещу тях, капнал от умора и небръснат. Пред него се намираше чаша кафе, от която се вдигаше пара. Той пиеше на малки глътки и каза:
— Трябва да ви помоля да ме извините, че видът ми е тъй неугледен. Но едва ли съм спал и час. И то на тоя жалък диван! Преди и след това трябваше да се разправям с неприятната кражба, от която вие сте пострадали. Необходимо бе да се дадат многобройни разпореждания, та онзи, който е откраднал съпругата на Хенрих VIII да не може да ни избяга. Нима не е ужасно? Дори нарисуваните жени не са застраховани срещу любовници!
Той се засмя. Веднага след това сърцераздирателно се прозина. После сви донейде смутено рамене и отново сръбна кафе.
— Да ви е сладко! — каза господин Кюлц. — Има ли нещо ново, господин комисар?
— Още не — отговори чиновникът. — Но всичко, което можеше да се стори през това кратко време, е извършено. Мрежата непрекъснато се стяга. Изтеглянето на рибата, тъй да се каже, е предстоящо.