— В момента не зная кого бих могъл да предложа. През последните дни си бях все вкъщи.
— И все сам?
— Точно така — каза Щруве. — Аранжирах една партитура за шейсет инструмента. А това е волска работа. Щом свърших, заминах за…
— За Бауцен — допълни комисарят.
— Точно така. Но какво имате всъщност против Бауцен?
— Почти нищо — отвърна комисарят. След това се изправи, скръсти ръце на гърдите и запита:
— Господин Щруве, къде сте скрил миниатюрата?
— Каква миниатюра? — запита изненадан другият.
— Нима никога не сте чували нещо за Хенрих VIII?
— Е, да, чувал съм нещичко. Но какво общо има това с Бауцен, господин комисар?
— А за Ана Болейн?
— Естествено!
Комисарят се наведе напред.
— Ами за Холбайн-младия?
— Разбира се, чувал съм и за него — призна Щруве.
— Но миниатюрата, на която Холбайн е нарисувал Ана Болейн и която Хенрих VIII получил в дар… за нея не знаете нищо, нали?
— Не, наистина не зная нищо за нея. Най-сетне аз не съм специалист по история на изкуството, господине! Аз съм музикант!
— Така!
— Имам впечатлението, че вас изобщо не ви интересува отиването ми в Бауцен! — Щруве наистина беше засегнат. — От друга страна, съвсем не ми е ясно какво общо може да има с Копенхаген миниатюрата на една екзекутирана англичанка. И защо вие държите толкова, че съм ходил не в Бауцен, а в Копенхаген. Бъдете така любезен и ми обяснете по-подробно всичко това!
— Не — каза комисарят. — Засега разговорът ми с вас ми стига!
Той натисна копчето на един звънец. Появи се полицейски чиновник.
— Отведете пак господин Щруве! — заповяда комисарят и пристъпи към прозореца.
Петнадесета глава
Един клуб за скат си има грижи
Малко след Гранзее, неколцина от членовете на „Рощокския клуб за скат, основан и зарегистриран през 1896 година“, се разбунтуваха. И Щорм, който иначе винаги държеше страната на шефа си, им даде право.
— Какво чакаш всъщност? — запита го нервно той. — Докога ще пеем гръмогласно туристически песни и ще играем по селата ролята на циркови клоуни? Позволи най-сетне на Паулиг да пусне валяка си с пълна пара! Ще настигнем младия човек и ще надупчим с няколко куршума гумите му. После ще му вземем Холбайна, а пък самия него ще оставим добре опакован сред майката природа. Въжета си носим, ще направим от него един здрав пакет и ще го депозираме в някоя по-далечна изкласила нива. Докато го намерят, ние ще сме в Берлин!
— Браво! — извика Филип Ахтел. — Народните песни малко по малко ми дойдоха до гуша. Човек само ожаднява от тях!
Професор Хорн беше на друго мнение.
— Не бива да забравяте, че полицията е вдигната накрак — каза той. — Една излетна група като нашата не е заплашена от голяма опасност. Защо да гърмим тук? В Берлин такава една пушилка ще привлече много по-малко внимание.
— А какво ще стане — запита Карстен, — ако тоя нехранимайко не откара наетата си кола в гаража при Щетинската гара? Това момче не пасе трева. Ами ако зареже някъде колата и офейка? Какво ще правим тогава?
— Тогава и ние, и хората на Грауман ще останем с пръст в устата! — каза ядосан професионалният борец. — Берлин е голям. Това съм го учил в училището.
Професор Хорн внимателно проучваше географската карта. След известно колебание той каза:
— От мен да мине! Ако го спипаме още преди Ораниенбург, нямам нищо против. Инак ще остане за Берлин.
Членовете на клуба за скат се ободриха.
— Паулиг, дай газ! — извика някой.
Шофьорът правеше всичко, което беше по силите му.
— Но ще стреляте само в гумите! — заповяда шефът. — Не в самия господин. Знаете, че не обичам такива неща.
Господин Ахтел се нацупи.
— Би трябвало да си уредиш канцелария — каза той. — И тогава би могъл да ръководиш излетите ни по телефона. Или пък с препоръчани писма.
— Да знаехте само колко по-приятно щеше да ми бъде това — заяви шефът. — Но за съжаление не мога и за секунда да ви оставя сами! Двойно повече бихме могли да печелим, ако не трябваше да играя още и ролята на бавачка!
— Типичен тилов герой! — измърмори професионалният борец.
Професор Хорн се извърна.
— Какво каза?
Другият сви глава между раменете си.