— Пък и съвсем не можете — изръмжа един от многото мъже и влезе.
Вестибюлът се изпълни с близо двадесетина души. Някой отвори на бърза ръка вратата към крайната стая, погледна вътре и внезапно извика:
— Ето го пакетчето!
И се втурна към масичката.
Колегите му бързо го последваха.
За момент господин Йоахим Зайлер остана сам във вестибюла. Миг след това той се спусна към вратата на стаята, затръшна я шумно и превъртя ключа два пъти!
Сетне изтича в кабинета си. При телефона. Вдигна слушалката, свърза се с дежурната полицейска група и каза тихо:
— Тук „Кантщрасе“ 177. Предния блок, четвъртия етаж. Да. Елате веднага! Много спешно е! Ще бъдат необходими двадесетина служащи. Най-малко.
Той окачи слушалката, отиде във вестибюла и сложи шапката си, застанал пред огледалото на гардероба.
Криминалните чиновници, които беше заключил, барабаняха яростно по вратата.
— Отворете веднага! — ревяха те. — Невероятно! Да се заключи полицията! Отворете! Ще се разкайвате!
Младият човек не отвърна нищо. Той излезе на пръсти от жилището си и грижливо заключи вратата отвън. После се спусна с асансьора до приземието и позвъни на портиера.
— Добър ден, господин Зайлер! — каза портиерът.
— Какво има? Да не е прокапала водопроводната инсталация? Или е изгорял някой бушон?
— Не, господин Щибел — каза младият човек и тикна в мазолестата десница на портиера връзка ключове.
— След няколко минути тук ще пристигне дежурната полицейска група. Бъдете така добър и дайте на служащите моите ключове, може ли? Нека обърнат по-особено внимание на крайната стая. Но не без огнестрелно оръжие!
Портиерът Щибел ахна от учудване.
— И още нещо — замоли господин Зайлер. — Внимавайте да ви върнат ключовете. Нямам никакво желание да нощувам довечера в хотел.
И изчезна!
Щибел прибра ключовете и просто не знаеше какво да мисли за разговора си с наемателя от четвъртия етаж.
— Жалко — промърмори най-сетне той. — Толкова млад, а вече мръднал!
Но все пак от предпазливост остана във входа и зачака това, което може би щеше да последва.
Пред една берлинска вила в Тиргартен спря голям, елегантен автомобил. Шофьорът бързо изскочи и отвори вратата. Дребен, изящен стар господин слезе с негова помощ от колата и кимна приветливо на шофьора. След това каза:
— Ще ми трябвате още. Почакайте тук!
Шофьорът отдаде чест.
Изящният господин закрачи към вилата.
Един слуга се спусна бързо по стълбите, отвори вратата и се поклони.
— Всичко в ред ли е? — запита господинът.
— Да, господин Щайнхьовел — каза слугата. — А госпожица Трюбнер е в библиотеката.
Господин Щайнхьовел кимна и бавно се изкачи по широката стълба. В хола слугата взе шапката и палтото му. Сетне изящният възрастен господин прекоси хола и отвори вратата, която водеше към библиотеката.
Ирене Трюбнер, седнала в едно кресло, в което навремето беше седял просветеният хабсбург Йозеф II скочи смутено от мястото си и внезапно се разплака, сякаш дни наред бе очаквала само това.
— Е, е! — каза уплашен господин Щайнхьовел и вдигна очи към стройната си секретарка. — Не плачете, моля ви се!
— Добре! — успя само да произнесе тя. И продължи да плаче.
Той я натисна с нежно движение в креслото на Йозеф II и седна на една табуретка до него.
— Кой ли можеше да предположи, че цяла разбойническа банда ще хвърли око на нашия Холбайн? И кой ли би могъл да се справи с това положение?
Тя кимна, продължи да хълца и беше напълно разстроена. Господин Щайнхьовел, който познаваше досега секретарката си само като енергична млада дама, просто не знаеше как да се държи. Най-много му се искаше да извади носната си кърпа и да изсекне носа й. Но това, разбира се, не подобаваше.
— Бих желала да помоля за уволнението си — произнесе на пресекулки тя.
— Но какво ще правя без вас? — запита уплашен той. — Не, детето ми, няма да ми сторите такова зло, нали? Аз съм стар човек. Свикнал съм с вас. Не, не ви пускам!
Тя избърса очите си.
— Не ме ли пускате?
— За нищо на света? — извика той. — А сега разкажете ми най-спокойно как се разигра цялата история!
— Започна — каза тя, — онзи ден. В хотел „Д’Англетер“. Седях пред хотела и пиех кафе.
Йоахим Зайлер седеше в градинката пред кафене „Хофман“ на „Кантщрасе“, пиеше малка пилзенска бира и напрегнато гледаше към дома, в който живееше.