Ирене Трюбнер беше завършила разказа си. Не бе прибавила нищо и само малко премълча. Сега седеше безмълвно в удобното кресло на Йозеф II и чакаше присъдата си.
— Браво! — каза господин Щайнхьовел. — Браво! Държала сте се чудесно. Можете да се гордеете с хрумването си да дадете на господин Кюлц имитацията вместо оригинала. И защо укорявате себе си заради нападението във Варнемюнде? Мило дете, в тъмното заведение миниатюрата непременно щеше да ви бъде открадната! Така или иначе. Ако не от мнимия Щруве, тогава толкова по-сигурно от бандата. Холбайн е изчезнал. И при все това аз съм доволен от вас.
— Много сте добър, господин Щайнхьовел!
— Добър ли? — запита учуден старият изящен господин. — Старая се само да бъде справедлив. За един стар човек това не е много трудно.
Телефонът иззвъня.
Господин Щайнхьовел се изправи и отиде при апарат.
Вдигна слушалката. След малко сбръчканото му лице засия:
— Наистина ли? — извика той. — Та това е чудесно! Идваме! Той остави слушалката и се извърна. — Какво ще кажете? Миниатюрата се намира в полицейското управление!
Ирене Трюбнер запита пресипнало:
— А господин Щруве? Искам да кажа мнимият господин Щруве? И той ли?
— Не. Бандата!
— Но нали тя съвсем не е откраднала Холбайн!
— А може все пак да го е откраднала? Скоро ще знаем повече — каза старият колекционер и плесна с ръце. — Хайде, хайде! Идвайте, детето ми!
Той отвори вратата към хола.
Появи се прислужникът.
— Шапката и палтото! — извика господин Щайнхьовел.
Месарят Кюлц тъкмо се беше качил в автобуса, който спираше пред неговия дом, когато един строен млад човек влезе в колбасарницата.
Госпожа Емилия Кюлц се подаде от вътрешната стая на магазина.
— Какво обичате, моля?
Господинът учтиво повдигна шапката си и поиска да говори с майстора.
— Не купуваме нищо — каза госпожа Кюлц.
Младият човек се разсмя.
— Но аз съвсем нямам намерение да ви продавам нещо!
— Тогава извинявайте! — отвърна госпожа Кюлц. — Когато някой иска да говори с майстора, все излиза търговски пътник.
— Аз не съм. Бъдете така любезна и повикайте съпруга си. Ние сме познати с него.
Той вдигна леко шапката си за втори път и назова някакво име. Измърмори го така, че самият той не можа да го разбере.
— Глупава работа — рече тя. — Мъжът ми току-що излезе. Мога ли да му съобщя за какво го търсите?
Младият мъж нерешително поклати глава.
— Трудно ще се уреди. Има неща, които най-добре се казват само на този, когото засягат. Прав ли съм?
— Възможно е — призна тя.
— Много ли ще се бави?
— Ако знаех само! Преди пет минути го повикаха.
Тя се поколеба да продължи.
— От полицията ли?
Госпожа Кюлц погледна изненадано младия човек.
— Аз присъствах на нападението във Варнемюнде — обясни той. — Ама че театър беше! Разказа ли ви вече всичко мъжът ви?
Тя кимна.
— А сега — продължи младият човек — научих нещо, което е в тясна връзка с тая работа и ще интересува извънредно много вашия съпруг.
— Че обадете му се тогава по телефона! — посъветва го госпожа Кюлц. — Той е в полицейското управление на „Александерплац“. Телефонът е във вътрешната стая.
И тя посочи с палец зад себе си.
— Ах, не — каза младият човек. — По някой път телефоните имат много уши. Най-добре ще бъде да намина пак по обед.
И тъй като госпожа Кюлц не се накани дори да му възрази спонтанно, той добави угрижен.
— Дано тогава да не е твърде късно.
Месарката се опомни.
— Знаете ли какво? — рече тя. — Ако нямате нищо против, можете да почакате мъжа ми и тук! Стига да разполагате с време.
Младият човек извади часовника си и замислен погледна циферблата.
— Имам наистина да уреждам още доста неща. Но един час бих могъл да пожертвувам.
— Хубаво тогава — рече госпожа Кюлц. — Тя го дръпна зад тезгяха и отвори вратата на вътрешната стая. — Тук е доста неподредено. Самото ни жилище е на първия етаж.
— Намирам го очарователно — каза младият човек.
— Е, е. Но какво да се прави? Човек не може да стои постоянно в магазина и да дебне клиентите, които не идват. А пък откакто съм зле с краката, вече съвсем не мога!