Той седна и смирено се остави да го осведомят подробно за страданията на госпожа Кюлц. Тя не му спести нищичко. Когато се увлече прекалено много в подробности, младият човек я прекъсна и запита да не би някой да има рожден ден.
— Мирише на домашни сладкиши!
Тя се усмихна доволна.
— Заради Оскар е. Опекох набързо един сладкиш с череши. По случай завръщането му. Довечера ще дойдат всичките ни деца и зетьове и снахи. И те ще доведат децата си! Ще направим едно малко празненство. Кръгло двадесет души.
— Семейно щастие! — рече той и се огледа в стаята.
— Страшно уютно сте се подредили тук!
Погледът му се закова над кожения диван.
— Това ми го донесе той от Копенхаген — заразказва тя. — Картинката ми се струва просташка. Почтените жени не се обличат така. Платовете не са чак дотам скъпи, че да ги пести човек толкова! Пък и картинката не била истинска.
Сетне младият човек се обърна с интерес към поставените в рамки фамилни снимки, които заобикаляха Ана Болейн.
Месарката го бомбардираше с имената на фотографираните хора. Родът на Кюлцови го заля като огромна морска вълна.
В този миг дрънна звънчето при вратата.
— Клиенти — каза госпожа Кюлц. — Трябва да изляза. Да, но да не скучаете!
Той посегна към един вестник, оставен на масата. Беше „Месарски вестник“.
— Все ще убия някак времето!
— Чувствайте се като у дома си — предложи тя.
— Ама, разбира се! — отвърна младият човек.
Тя оправи бялата си колосана престилка и изчезна в магазина.
Господин Щайнхьовел, Ирене Трюбнер и месарят Кюлц бяха въведени в стаята на криминалния комисар.
Помещението бе пълно с хора. Двадесетина мъже със сериозни изражения на лицата стояха покрай стените. Бяха оковани с белезници по двама.
Комисарят поздрави тримата нови посетители. Той изглеждаше в отлично настроение.
— Бъдете снизходителни към мен — помоли ги той.
— Имам гости. Но не исках господата да бъдат отведени, преди да ви ги покажа. — Той се обърна към госпожица Трюбнер и към господин Кюлц. — Светът е малък. Бих се учудил, ако не намерите между тях познати.
Госпожица Трюбнер се дръпна настрана. Оскар Кюлц обаче застана разкрачен пред бандитите и ги подложи на най-подробен оглед. На първо място там беше пиянската физиономия на господин Филип Ахтел с яркочервения нос. Там беше и дребният господин Щорм с клепналите уши. Там беше и самият мним митнически чиновник. Освен тях господин Кюлц позна още неколцина от своите спътници. Той се извърна към писалището и каза:
— Господин комисар, светът наистина е малък! Съжалявам, че трябваше именно тук да видя повторно тия хора. Бих предпочел да ги срещна в гората. Там човек би могъл да се поотпусне повече.
— Но, драги приятелю! — обади се Щорм. — Как можете да говорите тъй с нас!
— Дръжте си устата! — измърмори старшията.
Кюлц отстъпи крачка назад.
— Защо да си държа устата! — запита възмутено той.
— Не вие! — забеляза господин Филип Ахтел. — Държавният служител има предвид нас!
— Отведете ги! — заповяда комисарят.
— Най-сетне — рече Карстен. — В края на краищата ние не сме в паноптикум.
— Вън! — извика комисарят.
Вратата се отвори. И членовете на „Рощокския клуб за скат“ бяха подкарани към затвора за предварително следствие.
Криминалният комисар отвори един прозорец и си пое дълбоко дъх. След това се върна зад писалището си и подаде на господин Щайнхьовел едно пакетче.
— Радвам се — каза тържествено той, — че съм в състояние тъй скоро да ви върна откраднатата миниатюра. Бърза помощ, двойна помощ!
Трогнат, старият колекционер прие скъпоценното пакетче.
— Много ви благодаря, господин комисар!
Той разви пакетчето. Появи се една дървена кутийка.
— Бихте ли могъл да ни обясните — продължи господин Щайнхьовел — как е попаднал Холбайн в ръцете на тази банда? Нали предполагаме, че пакетчето е било откраднато от младия човек, който се е представил под името Руди Щруве?
Комисарят смутено сви рамене.
— Преди около час и половина дежурната полицейска група е била повикана по телефона на „Кантщрасе“. Намерила бандата в точно посоченото жилище. Обитателят на жилището бил заключил тия хора в една от своите стаи и оттогава е изчезнал безследно.
— Великолепно! — заяви господин Щайнхьовел. — И тоя безупречен обитател на жилището навярно е мнимият Щруве? Или?