— Драги господин Кюлц — замоли го комисарят, — бъдете така любезен и се обадете по телефона на съпругата си! Кажете й, че веднага ще изпратим при нея двама наши служители. Нека им предаде малкия спомен от пътешествието ви! На драго сърце ще й изпратим в замяна няколко шоколада.
— Дадено — каза Кюлц. Той пристъпи към телефона. — Но изпратете, моля ви, цивилни. Инак на „Йоркщрасе“ ще си помислят, че Кюлцови са станали апаши.
— Както желаете!
Месарят набра номера, и докато чакаше връзка смигна на госпожица Трюбнер.
— Да, да — каза той добродушно. — Какво ли щяхте да правите, ако не беше татко Кюлц!
В апарата се обади някакъв глас.
— Ало! — извика Кюлц. — Емилия, ти ли си? Да, аз още съм в управлението. Сега слушай добре! Но не се плаши! Ще изпратим при теб двама чиновници от криминалната полиция. Не, не. Няма да вземат теб, а миниатюрата. Миниатюрата! Разбираш ли? Как? Бе булка, малката картинка, дето ти я донесох от пътешествието! Дето виси над дивана! Разбра ли ме? Е, това е то!
Известно време от слушалката не се чуваше нищо, а след това — цял порой от думи.
Господин Оскар Кюлц изведнъж се облегна тежко на писалището. После съвсем унило остави слушалката, впери очи в комисаря и другите и прокара ръка по челото си. Отправи се с тромави стъпки към стола си и се строполи в него.
— Какво ви е? — запита ужасено госпожица Трюбнер.
— И моята миниатюра е изчезнала — каза тихо той.
Комисарят подскочи.
— Какво значи това, господин Кюлц?
— Ако знаех само! — каза обърканият месар. — Дошъл някакъв млад човек и искал спешно да говори с мен. Емилия го отвела в стаята зад магазина. Казала му, че може да ме почака там. После влезли клиенти. Жена ми трябвало да отиде в магазина. А когато се върнала отново в стаята, младият човек вече го нямало там. Тя, разбира се, си помислила, че му е омръзнало да чака, и не си блъскала повече главата. И едва сега, когато й се обадих по телефона, забелязала, че миниатюрата не виси вече над дивана! Значи тоя тип чисто и просто я е смъкнал от пирона и е изчезнал през вратата, която води към коридора!
— Пак тоя млад човек! — изрева комисарят извън себе си и яростно запрати големия дюлгерски молив в кошчето за отпадъци.
Господин Щайнхьовел се усмихна тъжно.
— Всъщност аз обичам кадърните млади хора. Но трябва да призная — този млад човек ми се струва прекалено кадърен.
Комисарят вдигна глава.
— Той навярно е забелязал след нападението във Варнемюнде, че по невнимание е откраднал копието. И затова, след като заключил бандата в жилището си, е оставил там и миниатюрата. По тоя начин с един куршум е ударил два заека. Отървал се е от конкуренцията. И освен това е можел да разчита, че поне за известно време ние ще смятаме копието за оригинала. И че така пак ще спечели преднина! Отишъл е тогава при госпожа Кюлц и преспокойно откраднал оригинала, който висял на стената, без да го ценят и без да му обръщат внимание.
— А откъде е можел този… този млад човек да знае, че втората миниатюра се намира у господин Кюлц? — запита госпожица Трюбнер. — Младият човек отдавна беше напуснал Варнемюнде, когато аз подарих на господин Кюлц онова, което смятахме за копие! Всичко това е много невероятно!
Комисарят отхвърли това възражение само с едно махване на ръка.
— Чисто и просто се е опитал! Най-сетне втората миниатюра е трябвало да бъде някъде. Пък и не бива да забравяме — често пъти мошениците имат повече късмет от почтените хора.
Месарят Кюлц измърмори:
— Все тия теории!
Сетне отново потъна в мрачни мисли.
— Възражението на моята секретарка — заяви господин Щайнхьовел — без съмнение е основателно. Струва ми се, че ние все още не знаем всичко.
— Теории — промърмори татко Кюлц. — Теории и нищо повече. — Изведнъж той се изправи и застана пред колекционера. — В едно нещо обаче няма никакво съмнение! Миниатюрата е изчезнала! Господин Щайнхьовел, дължа ви половин милион! Никакви противоречия! Имам в банката шест хиляди марки. Те са ваши. Освен това ваш е и магазинът ми. Доходът от него не е лош. Работи добре. Аз ще се оттегля с жена си при децата.
— За бога! — Викна изисканият стар колекционер на художествени предмети и вдигна отбранително ръце. — Какво ще правя аз с една месарница?
— То си е ваша работа — отвърна Кюлц. — Продайте магазина! През целия си живот не съм имал дългове. Тъй ще бъде и занапред. Няма да се успокоя дотогава, докато притежавам макар и едно копче за панталон, което не ми е абсолютно необходимо. Всичко, каквото имам, от днес нататък е ваше. Може би ще ми позволите да задържа няколко костюма. Те и без това няма да ви станат. После ще уредим всичко писмено.