— Мамо, я гледай! Очите на голямата кукла мигат!
Всички, които бяха чули забележката на Марихен, погледнаха като по команда към най-близката голяма витрина.
В средата и между палта, шалове, шапки, пижами седеше елегантно облечен манекен.
Един внушителен, възрастен и гладко избръснат господин.
— Та това е човек! — изпищя пронизително някакъв глас.
Деветнадесета глава
Господин Кюлевайн научава що е страх
Когато полицейският автомобил спря пред сградата на „Бойстщрасе“ 12-а, пътниците в него най-напред се облещиха. А криминалният комисар каза:
— Откога крадците почнаха да се разполагат в здания на застрахователните дружества?
Той слезе от колата и помогна при слизането на младата дама и на двамата възрастни господа.
— Това са то новите моди — трезво заяви Кюлц.
Господин Щайнхьовел се поколеба.
— Дали не сме сбъркали номера на сградата?
Ирене Трюбнер бързо пристъпи към шефа си.
— Та това е същото дружество, при чийто представител в Копенхаген застраховахме преди няколко дни миниатюрата!
Криминалният комисар вече говореше с един от облечените в ливреи пазачи при вратата. Той бързо се върна.
— Генералният директор ви очаква. На портиера е наредено да ни заведе на първия етаж. — Той се усмихна. — В такъв случай мога да освободя хората си, които заобикалят сградата.
— За нищо на света! — извика Кюлц. — Кой знае каква шарлатания ни очаква пък тук! Може би искат да ни примамят в капан, и генералният директор, та дори и портиерът да са предрешени разбойници! Оставете си спокойно часовите още мъничко тук!
— Е, хубаво — рече чиновникът и тръгна пред другите, които колебливо го последваха.
Един прислужник ги отведе на първия етаж, в луксозно подредена приемна.
Малко след това се появи генералният директор на „Беролина“, господин Кюлевайн. Той изглеждаше много енергичен и представителен, запозна се с господата и извънредно много се радваше, както неколкократно подчерта, да види при себе си прочутия колекционер на художествени предмети господин Щайнхьовел.
След като създаде около себе си доста очарователна атмосфера, той седна и енергично натисна един звънец. После се обърна отново към колекционера:
— Ориентиран съм само в общи черти относно сключената застраховка между вас и нашето дружество. Огромният брой на сделките, надявам се, ще ме извини. Все пак струва ми се, чух, че сте имал известни тревоги във връзка с миниатюрата, която сте закупили в Копенхаген за шестстотин хиляди крони и сте застраховал за петстотин хиляди марки при нашия датски генерален представител Кристенсен.
Останалите присъствуващи бяха слисани и си размениха учудени погледи. Изисканият стар господин Щайнхьовел пръв се съвзе.
— Имал съм тревоги ли? Но, моля ви се, господин Кюлвайн! Аз все още съм в тревога! Дори в голяма тревога!
Генералният директор не можа да го разбере.
— Но защо, уважаеми господин Щайнхьовел?
Някакъв служещ, за когото навярно се беше отнасяло позвъняването, влезе в стаята и се поклони.
— Нашият прокурист — обясни Кюлейван. — Драги Клапрот, ето ви ключа за хранилището. Бъдете така добър и ни донесете пакетчето, в което се намира копенхагенската миниатюра.
Прокуристът Клапрот взе ключа на хранилището и излезе.
— Ама че чудо невиждано! — извика Оскар Кюлц.
Господин Щайнхьовел възбудено подръпна маншетите си.
— Трябва да ни извините, че не сме вече на себе си, господин Кюлейван. Но миниатюрата, за която твърдите, че се намира във вашето хранилище, само преди час беше открадната от жилището на господин Кюлц!
— Точно така — каза Кюлц. — Беше окачена над дивана във вътрешната стая на магазина.
Госпожица Трюбнер допълни:
— Защото ние я смятахме за имитацията. Но това беше заблуда.
Господин генералният директор Кюлевайн ги гледаше тъй, както никой звероукротител би гледал своите лъвове, ако от разсеяност е влязъл в клетката им без револвер и без камшик.
Намеси се и комисарят.
— В момента двадесетина от нашите моторизирани патрули кръстосват цял Берлин и търсят едно такси. Предполага се, че крадецът на миниатюрата е в него и иска да избяга заедно с истинския Холбайн!