— Нямам понятие — отвърна Щруве.
Кюлц се усмихна дяволито.
— Е, тогава можете да наплескате човека още тук.
— Какво? — Ниският дебел музикант втренчи поглед в месаря. — Нима тоя тип е тук, в стаята?
Останалите кимнаха утвърдително.
— Зайлер — промълви Щруве. — Кой от присъстващите беше? Казвай бързо! Не ме измъчвай като инквизитор!
— Това бях самият аз! — отвърна младият човек. — Руди, не ми се сърди прекалено много. Просто не ми хрумна друго име. Тъй, а сега удряй здраво. Обещавам, че няма да ти отвърна с удар.
Щруве се усмихна смутено. После ръгна юнашки Зайлер в ребрата и каза:
— Да ударя плесник на приятеля си? Не-е! Сега стоя тук на „Бойстщрасе“ с два латентни плесника и не зная какво да ги правя!
— Това трябва да е отвратително състояние — каза старият, изискан господин Щайнхьовел.
Комисарят беше отишъл да отпрати цивилните полицаи, които все още оглеждаха сградата на застрахователното дружество с бдителни погледи.
Господин Щайнхьовел бе помолил да телефонират за колата му. Седяха и чакаха. Кюлц надълго и нашироко описваше на композитора приключенията, които бе преживял Зайлер между Копенхаген и Берлин. Докато разказваше, той размахваше двете си ръце, сякаш гребеше и просто не можеше да се насити. Още отсега, няколко часа след като бяха извършени, делата на младия герой придобиваха легендарни размери.
Старият колекционер слушаше усмихнат и мислеше: „Устата на народа се разтвори и гледай — в нея има шестдесет и четири зъба! По-рано са убивали дракони, днес залавят мошеници. Изменят се само второстепенните неща. Народните предания надживяват техниката.“ И колкото повече потъваше в своите историко-философски предположения, толкова по-малко чуваше.
И Зайлер не слушаше. Той беше седнал до Ирене Трюбнер и й зададе същия въпрос, който й беше задал преди двадесет и четири часа:
— Искате ли да се сдобрим?
Тя не отвърна на въпроса му, а заяви:
— Довечера ще дойда във вашето жилище и ще огледам щетите, господин директоре. Утре можем да купим нови мебели. Зная разни магазини, където човек може да бъде обслужен добре и на умерени цени.
Той мълчеше.
— Удобно ли ви е довечера към седем часа? — продължи тя. — Нали живеем съвсем наблизо. Вие сте на „Холцендорфщрасе“, нали? Кой номер беше, моля?
Той я погледна враждебно. Очите му приличаха на пламтящи въглени.
Тя каза:
— Ах, не! Вярно, вие не живеете на „Холцендорфщрасе“. Това се оказа лъжа, господин директоре! Мога ли да ви замоля за истинския адрес? Но не само приблизително, нали?
Той се отдръпна.
— Отказвам се от любезното ви съдействие. Една маса и няколко стола мога да купя и сам.
— Моят шеф ми възложи да ви помогна. Ще дойда към седем часа. По делови работи на мен може да се разчита напълно.
Той се въртеше насам-натам върху стола си, като че седеше върху запален примус.
— Няма да ви отворя. Излишно е да идвате. Плюя на помощта ви. Предпочитам до края на живота си да живея в кокошарник.
— Значи към седем часа — отвърна непоколебимо тя. — Остава така.
Нишката на търпението на Зайлер се скъса. Той скочи.
— Слушайте каквото ви се казва! — викна той. — Ако дойдете, ще ви хвърля надолу по стълбището! Живея на четвъртия етаж и ще си заслужава!
Сетне изхвръкна като хала от стаята и затръшна вратата.
— Небеса милостиви! — каза уплашено Кюлц. — Какво стана?
— Нищичко — заяви госпожица Трюбнер.
— Е, аз не знам! — обади се ниският дебел господин Щруве. — Но ако някой ми заявеше, че ще ме хвърли надолу по стълбите, щях да взема това малко по-сериозно.
— Той обаче съвсем не го заяви на вас, а на мен — рече тя. — В това все пак има разлика.
Нейният шеф, колекционерът на художествени предмети, потри ръце. Всъщност то беше във връзка с недостатъчно правилното му кръвообращение, но винаги изглеждаше тъй, като че ли се чувствува особено доволен.
— Щом като не е било заплашване — заяви остроумно той, — тогава може да бъде само обяснение в любов.
— Наистина ли? — запита Кюлц. — Е, в такъв случай честитя ти от все сърце, детето ми! Отдавна не съм бил кум.
И при все, че не е обичайно да се приемат честитки за това, че ще те хвърлят надолу по стълбите, Ирене Трюбнер сведе хубавата си глава и каза:
— Много благодаря, господа!
Един от прислужниците съобщи, че колата на господин Щайнхьовел е пристигнала.