Тръгнаха.
Колекционерът спря месаря и му подаде една дървена кутийка.
— Замалко щях да забравя! Ще ми позволите ли да ви подаря още веднъж, и сега вече завинаги, копието от Холбайн, което отдавна ви принадлежи?
Кюлц стисна ръката му и пъхна кутийката в джоба си.
— Това ще ми остане траен спомен. А пък на моята Емилия ще купя един шоколад.
Стаята остана празна най-много за половин минута. След това Ирене Трюбнер се върна, вдигна телефонната слушалка и поиска да я свържат с директора Зайлер.
— Ало!
Гласът му прозвуча груб и пресипнал.
Тя не отговори, а само сви устни.
— Ало! — извика сърдито той. — Дявол да го вземе! Кой е насреща?
— Ирене — каза тихо тя. — Искате ли да се сдобрим!
Господин Щайнхьовел беше седнал в колата си.
— Къде е секретарката ми? — запита той.
Руди Щруве посочи към портала на застрахователното дружество. Тримата мъже се усмихнаха.
Кюлц пристъпи съвсем близо до колата и каза:
— Драги господин Щайнхьовел, искате ли да ми направите още една много голяма услуга?
— На драго сърце!
Кюлц извади кутийката от джоба си и я подаде на колекционера.
— Прегледайте, моля ви се, още веднъж хубаво, дали това е съвсем сигурно истинската миниатюра. Ако излезе пак фалшивата…
Господин Щайнхьовел се засмя.
— Положително е фалшивата.
— Като казвам „фалшивата“, искам да кажа „истинската“ — обясни татко Кюлц.
— А, добре тогава!
Колекционерът извади от джоба си лупата, разтвори кутийката, огледа миниатюрата, която бе подали и замръзна от ужас.
— Действително! — извика той. — Дал съм ви оригинала!
— Страхотно нещо! — промълви татко Кюлц. — Значи, цялата комедия можеше да започне пак отначало! Умът ми не го побира!
Господин Щайнхьовел грижливо прибра във вътрешния си джоб истинския Холбайн, подаде на Кюлц другата кутийка и каза:
— Сега обаче всичко е наред!
В този миг Ирене Трюбнер излезе от сградата и кимна щастливо на тримата господа.