— Нямат друга възможност? — възкликна Кайку. — Ако този шпионин е толкова добър, колкото явно си мислиш, че е, то защо не открият друг път, по който да дойдат тук? Все трябва да има някакви кораби, които да извършват подобни рейсове. Могат и да изберат пътя през Куараал — вярно, че това би им отнело още няколко месеца, но…
— Не знаем — Заелис я прекъсна, вдигайки ръка. — Просто получихме съобщението и това е всичко. Шпионинът се нуждае от помощта ни.
Мишани постави длан върху ръката на Кайку.
— Аз съм единствената, която може да го направи — рече спокойно дългокосата девойка.
Кайку тръсна гневно къдриците си, след което хвърли изпепеляващ взор на Кайлин.
— Тогава и аз тръгвам с нея.
По устните на високата жена се плъзна едва доловима усмивка.
— Не съм очаквала да постъпиш другояче.
Трета глава
Часовете преди зазоряване в Окхамба бяха спокойно време — тогава обичайното оживление в джунглата утихваше, а нощните създания се прокрадваха към бърлогите си, за да се скрият от светлината на настъпващия ден. Въздухът беше застоял и горещ. Ефирна мъгла лениво се стелеше между лианите, а лунногледите, които цяла нощ бяха следили движението на Иридима, разтворили нежната си сърцевина за яркия й диск, сега се бяха привели, за да предпазят чувствителните си клетки от изгарящото око на Нуку. Оглушителната глъчка на нощните часове постепенно заглъхна и тишината, която се възцари на нейно място, отекна болезнено. Природата сякаш беше изпаднала в летаргия, сдържайки дъха си в трепетно очакване на новия ден.
Кайку остави Кисантх в това състояние на почти неземен покой, а стъпките й я отдалечаваха все повече и повече от крайморското селище. То бе заобиколено от висока ограда от дървени колове, а отвъд портата започваше черен път, лъкатушещ по крайбрежната ивица на север от града. Водачът й пое именно по този път, а девойката плътно го следваше.
От другата страна на стената, обгръщаща Кисантх, се простираше обширно равно поле, отвъд което започваше джунглата. В средата му, от двете страни на черния път, се издигаха два дебели стълба, издигнати в почит на Заня — сарамирската богиня на пътешествениците и просяците. Повърхността им бе отрупана с барелефи, изобразяващи различните дела на богинята в Златните владения и Сарамир. Кайку веднага разпозна повечето от тях — една сцена показваше човек, даващ последния си залък хляб на окаян просяк, който се оказваше самата богиня — впоследствие тя богато бе възнаградила благодетеля си. На друга се виждаше как Заня наказва търговците, бичуващи скитниците, дошли на пазара, а на трета — как осветява пътя на Предците, чиито кораби напускаха Куараал. Кайку промълви тихичка мантра към богинята, след което приведе глава, протягайки китки пред гърдите си — лявата длан обърната надолу, а дясната — нагоре, сякаш държеше невидимо кълбо. Водачът й — жилава, застаряваща жена от племето ткиурати — се спря наблизо и зачака безмълвно, без да проявява никакъв интерес към онова, което правеше Кайку. Когато момичето се изправи, двете отново поеха по пътя и не след дълго се спряха пред гъстата растителност, деляща ги от сърцето на джунглата.
Мястото на срещата им беше само на един ден път и Кайку предположи, че беше избрано, защото се намираше на еднакво разстояние от три града, единият от които бе Кисантх, а другите два се издигаха по протежението на реката, водеща до друго пристанище. Девойката се зачуди какъв ли щеше да се окаже този шпионин. Не знаеше нито името му, нито дали е мъж или жена, нито пък дали изобщо е сарамирец. Когато изказа възмущението си по този повод пред Кайлин и Заелис, те просто й отвърнаха, че имали „сериозни причини“ да не издават нищо повече по въпроса. Кайку не беше свикнала любопитството й да остава незадоволено — така то само се изостряше още повече.
Сега пътят се разделяше в две посоки, ала нито една от тях не водеше натам, където искаше да стигне Кайку. Ето защо бяха принудени да се пробиват път през дивия гъсталак с помощта на кнага — подобен на коса нож, използван в Окхамба за пътувания през джунглата. Теренът под краката им беше неравен, а скорошните валежи бяха направили почвата лепкава и влажна. Трябваше да изкачват скалисти склонове, да се промъкват през паяжините на гъсто сплетените увивни растения, да преодоляват кални брегове. Това обаче не попречи на Кайку да намери джунглата за очарователна и толкова спокойна в ранните часове преди зазоряване, че тя буквално се почувства като нашественик, разрушаващ хармонията на призрачно неземния свят на преплетените клонки и лиани.