Природата около тях постепенно се събуждаше за живот — обитателите на джунглата започваха да издават присъствието си. Атмосферата се изпълни с възгласите на птиците, заквакаха жаби, а от време на време някой едър силует пресичаше пътя им със смайваща бързина. С всяка следваща минута съмненията, които Кайку беше хранила по отношение на водачката си, ставаха все по-неоснователни. Възрастната жена се бе оказала по-силна, отколкото изглеждаше — в един момент мускулите на девойката взеха да я наболяват от тежкия преход, ала ткиуратската жена продължаваше неуморимо напред без никакви признаци на каквото и да е изтощение. Кайку си помисли, че е изключително издръжлива за възрастта си — определено беше преминала петдесетата си жътва. Жителите на Окхамба не водеха сметка за годините си и не се интересуваха от възрастта си.
Общуването им се свеждаше до сумтене и жестикулации. Жената говореше съвсем малко сарамирски — колкото да се договори с Кайку да я заведе там, където искаше да отиде, а пък девойката бе понаучила няколко думи по време на дългото пътуване. За разлика от пищния сарамирски, езикът на жителите на Окхамба беше невероятно опростен — съдържаше само една фонетична азбука и един стил на общуване. Никакви времена или каквито и да е граматични тънкости. За нещастие именно тази простота издигаше сериозни прегради пред Кайку. Една дума можеше да има шест или седем различни значения в зависимост от контекста и липсата на местоимения от рода на аз, ти или мен правеше разбирането изключително трудно за всеки, който не беше отраснал в тази езикова среда. Жителите на Окхамба не познаваха чувството за собственост и индивидуалността им бе винаги на второ място след техния паш — или „групата“ в най-свободен превод. Смисълът на думата варираше в зависимост от контекста — тя се използваше също така и за раса, семейство, приятели, присъстващи, обекти на разговора, любими и дузина други комбинации с най-различни значения.
С напредването на деня жегата стана нетърпима, а въздухът се изпълни от бръмчащи насекоми, които забиваха острите си хоботчета в кожата на Кайку. Широките бежови панталони и ризата с дълги ръкави, които носеше, бяха натежали и прогизнали от пот. Те спряха за кратка почивка, по време на която водачката настоя девойката да пийне малко вода, след което извади увито в лист студено рачешко месо и нещо, което приличаше на кафяви водорасли, и раздели храната си с девойката, без да я пита. Кайку направи същото с провизиите, които носеше. Двете жени започнаха да се хранят, използвайки ръцете си.
Докато обядваха, Кайку стрелваше с очи бледозелените татуировки на водачката си, питайки се какви ли мисли се въртяха в главата на възрастната жена. Тя не бе поискала никакви пари за услугата си — ако девойката й предложеше, със сигурност щеше да я обиди. Мишани й бе обяснила, че след като водачката живее в границите на Кисантх, то тя възприема града като свой паш и следователно с готовност би помогнала на всеки, намиращ се в границите му, като същевременно очаква и другите хора да й помогнат, ако й потрябва нещо. Кайку бе предупредена да се държи изключително внимателно с жителите на Окхамба — те бяха готови да извършат множество неща, ала можеха да се засегнат много сериозно, ако се злоупотребеше с природата им. Тукашните обитатели молеха за нещо само в един-единствен случай — ако не бяха способни да го сторят сами. Подобни отношения се струваха доста странни на момичето, ала то си мислеше, че в тях има една особена изтънченост и самоотверженост; нещо доста любопитно за хора, смятани от сарамирците за примитивни диваци.
Денят постепенно достигна своя край и когато стигнаха до Айтх Птхакатх, здрачът се бе превърнал в нощ. Двете жени се изкачиха на хълма покрай малката рекичка, която лъкатушеше надолу по склона му. На билото му не растяха никакви дървета — на тяхно място се издигаха величествените паметници, останали от древността на Окхамба, построени от един отдавна загинал народ през вековете, когато още не е имало писана история.
Кайку затаи дъх и се спря. Аурус и Иридима споделяха нощното небе за трета поредна нощ, осветявайки пейзажа с призрачното си бяло сияние. Аурус — бледа, ала обсипана с по-тъмни петна, — изпъкваше на север, докато по-малката и ярка Иридима бе надвиснала в западната част на небосвода, точно над монументите.
Те бяха шест на брой — гигантските им сенки се издуваха в мрака, а извивките на лицата им се открояваха на фона на лунната светлина. Най-голямата беше висока около десет метра, а най-малката — пет. Бяха изваяни от черен, блестящ камък, напомнящ обсидиан, разположени в кръг на хребета на възвишението, с лица, обърнати навън. Най-голямата статуя се издигаше в центъра, а каменният й взор бе насочен на изток.