— Не! — извика единият силует, накланяйки се встрани. Изглежда бе пропуснала. Без да обръща внимание на болката и на коварното мокро петно около ребрата й, което ставаше все по-голямо, тя презареди. — Не! Либера Драмач! Спрете стрелбата!
Кайку се спря, ала продължи да държи на прицел мъжа, който говореше.
— Очаквайте спящата! — извика той. Това беше паролата, с която трябваше да разпознаят шпионина.
— Коя е спящата? — попита Кайку според указанията.
— Бившата Престолонаследничка — Лусия ту Еринима — прозвуча отговорът. — Която ти спаси от Императорската цитадела, Кайку.
Тя се поколеба за момент, сепната от обстоятелството, че този непознат знае името й, след което сведе надолу цевта на пушката си.
— Откъде знаеш коя съм? — попита девойката с изненадващо тих глас. Започваше да се чувства отпаднала, ала очите й продължаваха да блестят в яркочервено.
— Какъв шпионин щях да съм, ако не знаех? — усмихна се мъжът, приближавайки се към нея. Спътникът му се движеше на известно разстояние зад него и се озърташе напрегнато. Имаше почти същите татуировки като жената, която я бе довела дотук.
— Ранена си — отбеляза безстрастно шпионинът.
— Кой си ти? — попита го момичето.
— Саран Иктис Марул — отвърна мъжът. — А това е Тсата. Представлението, което изнесе, ще привлече вниманието на всичките ни преследвачи в радиус от трийсет километра. Трябва да тръгваме. Можеш ли да вървиш?
— Мога — рече Кайку, ала изобщо не беше сигурна в това. Стрелата продължаваше да стърчи от ризата й и раната й кървеше обилно, ала за щастие острието не се беше забило много дълбоко в тялото й — можеше да диша, което означаваше, че дробовете й не са засегнати. Искаше й се да превърже раната си, но авторитетът, с който Саран изрече думите си, я накара да се подчини. Тримата се насочиха към гората и бяха погълнати от сенките, оставяйки зад гърба си мрачните пазители от Айтх Птхакатх, трупа на водачката на Кайку и пукащата, димяща дървесина.
— Какво беше това? — попита Кайку. — Какво беше това там?
— Не мърдай — прошепна й Саран, привеждайки се до нея под светлината на огъня. Той бе разкъсал единия ръкав на ризата й, за да открие раненото място. Под просмуканото й с пот бельо ребрата й представляваха мокра червено-черна каша. Девойката несъзнателно бе прилепила останалата част от ризата към гърдите си. По принцип голотата не притесняваше особено жителите на Сарамир, ала в излъчването на този мъж имаше нещо, което я караше да се настройва отбранително.
Тя изсъска и потрепери, когато шпионинът докосна раната й с един парцал, напоен с топла вода.
— Не мърдай! — ядосано повтори той.
Кайку стисна зъби и се застави да изтърпи тази процедура.
— Раната лоша ли е? — попита тя. Саран мълча известно време, преди да отговори.
— Не — каза накрая. Девойката си отдъхна. — Стрелата те е поодрала доста, ала не е успяла да нанесе по-дълбоки наранявания. Просто изглежда по-зле, отколкото е всъщност.
Гласовете им отекваха в тясната пещера. Тсата не се виждаше никакъв — навярно бе поел по разни свои задачи. Именно ткиуратецът беше открил това скривалище — нисък тунел, издълбан от древен воден път в дълбините на внушителната скала, чийто вход бе скрит от гъсто израслите дървета, а извивките му позволяваха да запалят огън, който да не се забелязва отвън. Не беше особено комфортно, понеже камъкът беше доста влажен, ала поне им предлагаше спокойствие и безопасност… макар и за известно време.
Саран бе приготвил лапа от стрити листа и сега сместа тихо вреше над огъня в желязното гърне. Кайку го наблюдаваше внимателно, а очите й се плъзгаха по извивките на лицето му.
— Маджкрийн — внезапно изрече Саран с тих, но същевременно твърд глас. — Онова, което се опита да те убие. Успя да се добере дотук преди нас. Извади голям късмет, че оживя.
— Маджкрийн — повтори Кайку, произнасяйки за първи път тази непозната дума.
— Същество, създадено от Ваятелите на плът в тъмното сърце на Окхамба. Не можеш да си представиш какъв е този свят, Кайку. Там слънцето никога не грее, а нито твоите, нито моите сънародници биха дръзнали да отидат в това прокълнато място, каквото и да им обещаеш в замяна. Вече са минали повече от хиляда години, откакто първите заселници са дошли на това място, и всичките ни поселища са разположени по бреговата ивица, където природата не е толкова дива. Още преди да дойдем тук обаче, те са обитавали този континент. Племена толкова древни, че навярно са съществували още преди раждането на Куараал. Скрити в непроходимата сърцевина на Окхамба, сред хиляди квадратни километри пустош, толкова враждебна, че цивилизовано общество като нашето просто не би могло да просъществува там.