— Не — каза девойката. — Все още мога да виждам.
— Сигурна ли си? — попита Тсата.
— Разбира се. Прибери тази свещ.
Спътникът й я послуша и те продължиха напред. Предполагаха, че тръбата няма да бъде много дълга, след като съоръжението, откъдето водеше началото си, се намираше в близост до речния бряг, и се оказаха прави. Самото промъкване през вътрешността й съвсем не беше толкова страшно, както бе очаквала девойката — пристъпите на клаустрофобия, от които се опасяваше, така и не я връхлетяха, стига да не си мислеше за тоновете водна маса, които можеха да ги пометат при следващото изхвърляне на отпадъци. Кайку отбеляза колко много бе пораснала след Жътвената седмица; след като бе измамена от Асара и бе победила демоните в Чаросплетието; след като бе спасила умиращия си приятел съвсем-сама и бе прекарала седмици, поемайки какви ли не рискове, убивайки Различни зверове и разчитайки единствено на себе си и този татуиран чужденец, чиито странни обичаи тепърва започваше да разбира. Макар и като цяло да си беше същата, каквато винаги е била, начинът й на мислене се беше променил — тя бе станала доста по-зряла, а заедно с това бе придобила и една самоувереност, каквато никога не беше имала.
Кайку си помисли, че така се харесваше повече.
Спорадичният тропот и стържене бяха станали по-силни, а от време на време непрогледният мрак на тунела бе прорязван от алени проблясъци, сякаш в стените му имаше процепи, зад които периодично лумваха ярки огньове. Тръбата постепенно започна да завива настрани, ала толкова плавно, че пътешествениците едва забелязаха това, и след завоя гледката в края на тунела най-сетне се откри пред очите им.
Кайку примигна пред яркия блясък. Тунелът се разширяваше и се съединяваше с втората тръба, оформяйки по този начин широк правоъгълен коридор. Подът му се накланяше нагоре, издигайки се над нивото на реката, а в дъното му се виждаше нещо като метална стена с бронзов цвят, която излъчваше алено сияние.
Младата жена погледна към Тсата. Той измърмори нещо на окхамбски, без да отделя поглед от препятствието пред тях.
— Какво означава това? — попита Кайку.
Ткиуратецът изглеждаше слисан, че девойката го беше чула — изобщо не възнамеряваше да каже това на глас.
— Нещо като молитва за защита — прошепна той.
— Ала вие нямате богове — изтъкна младата жена. — Също така не вярвате, че предците ви живеят някъде другаде, освен в спомените ви.
— Тя е насочена към нашия паш — натърти татуираният мъж. Кайку за първи път го виждаше объркан. — Моля за твоята закрила и ти предлагам своята. Просто стар обичай.
Спътничката му отметна един мокър кичур от лицето си.
— И как трябва да ти отговоря?
— Хтхре — рече той. Кайку го повтори, несигурна дали го произнасяше правилно. — Това означава, че приемаш и ми предлагаш своята защита.
Тя се усмихна.
— Хтхре — рече, този път с по-голяма увереност.
Той отмести поглед настрани.
— Просто стар обичай. Нищо повече.
Те изпълзяха от водата и поеха по широкия коридор. След толкова много време, прекарано в тъмнина, топлото, огнено сияние в дъното на тунела ги изпълваше с тревога. Напредваха бавно, прилепили длани до обшитите с метални плочи стени, споени заедно посредством някаква незнайна за тях наука. Когато наближиха източника на сиянието, се оказа, че това не е стена, а стръмен склон, подобен на вертикален улей — най-вероятно се намираха в основата му. Те погледнаха нагоре, ала не можаха да различат нищо, защото над главите им цареше пълен мрак. Стените на улея ги обгръщаха и нищо не им подсказваше какъв е източникът на аленото сияние.
При по-внимателния оглед забелязаха металната стълба, прикрепена към стръмния склон.
Кайку започна да се изкачва. Нямаше какво друго да сторят. Тсата остана долу, а стичащата се от дрехите му вода се събра в локвичка около обувките му. Изведнъж на Кайку й се прииска да имаше някакъв начин да вземе пушката със себе си, без да намокри барута — присъствието й щеше да й подейства успокояващо, въпреки че от оръжието едва ли щеше да има някаква полза, ако ги разкриеха.
Тя достигна върха на стълбата и стомахът й внезапно се сви, когато пред очите й се разкриха гигантските размери на мината на Чаросплетниците.
Изгърбеният купол на вещерското съоръжение не беше, както бе очаквала девойката, таван или някакво друго помещение; по-скоро това беше покривът на колосална шахта, която се спускаше стотици метри надолу в мрачната бездна. Самите стени на мината не бяха равни — колкото по-надолу се спускаше тя, толкова по-назъбени и грапави ставаха те. Широки первази ги опасваха, а издигащите се високи колони изглеждаха нищожни на фона на величествените мащаби на цялото съоръжение.