Улеят, по който Кайку се беше изкатерила, излизаше на ръба на голям полукръгъл перваз, където бяха монтирани две големи колела, на чиито шипове бяха закачени вериги. Към тези вериги бяха прикрепени големи кофи, които загребваха вода от дълбините на мината и се издигаха нагоре, изливайки водата в голям метален резервоар, след което отново се спускаха надолу.
Сиянието в основата на улея се излъчваше от метални фенери и стълбове, на чиито върхове горяха димящи пламъци, каквито Кайку не беше виждала преди. Те отделяха много повече пушек от нормалния огън — гъсти, черни кълбета задушлив дим, които се издигаха плавно нагоре, насищайки въздуха с нетърпимо зловоние. Девойката осъзна, че тъмнината над главата й не се дължеше толкова на липсата на светлина, колкото на кълбящия се мазен пушек, който бавно се процеждаше в околната атмосфера през процепите в купола на съоръжението.
Множеството колони и тераси, осеяли грапавите стени на кратера, бяха свързани помежду си посредством гъста мрежа от проходи, въжени мостове и стълби, увиснали като паяжини в гигантската мина. Кайку забеляза, че с помощта на метални и дървени подпори Вещерите бяха изградили и алеи, по които се движеха каруците, изгребващи пръстта от земните недра. Въжени асансьори проскърцваха и се спускаха в дълбините, осветени от припламването на огромните бумтящи пещи, а от самата скала изригваха буйни водопади, изчезващи в дълбините на пропастта. Кайку забеляза малки къщурки, скупчени една до друга, някои от които се издигаха на върха на площадки, поддържани от каменни колонади. Младата жена преглътна; в шахтата беше доста горещо, а и в устата си усещаше неприятен металически привкус.
Тя се взираше, онемяла от ужас и изумление, в чудовищното творение на Чаросплетниците. Никога през живота си не беше виждала толкова много метал на едно място; с какви ли ковачници разполагаха Вещерите? Какви ли неща се бяха случвали през тези двеста години в сърцата на манастирите им, където Майсторите изработваха техните Маски? Що за наука бе създала тези метални фенери или съскащите, димящи приспособления, които се движеха сами, без нещо, което да ги захранва.
Тя усети как нещо я докосва по лакътя и подскочи, ала това бе ръката на Тсата.
— Тук лесно могат да ни забележат — каза той, а в очите му проблясваха пламъчета на отвращение и гняв, докато наблюдаваше страховитата сцена. — Да се махнем оттук.
За Кайку беше истинско облекчение да изпълни молбата му.
Те изпълзяха от улея и се промъкнаха настрани по полукръглия перваз, където се притаиха сред сенките. Големите метални фенери не бяха достатъчно, за да разпръснат мрака из цялата мина, което се отразяваше благоприятно на Кайку и Тсата. Те се взираха съсредоточено в гигантския кратер, търсейки следи от някакво чуждо присъствие, ала не забелязваха нищо. Мината сякаш бе изоставена.
— Очите ти — каза Тсата след известно време.
Младата жена се намръщи.
— Какво им има на очите ми?
— Промениха се. Ирисите ти са по-червени от преди.
Тя го изгледа озадачено.
— От преди?
— Преди да влезем в тръбата.
Кайку се замисли за миг, спомняйки си изненадата в гласа на ткиуратеца, когато отхвърли предложението му да запали свещта.
— Колко тъмно беше там? — попита тя.
— Достатъчно, за да не можеш да виждаш — отвърна спътникът й.
Изведнъж я полазиха тръпки на безпокойство. Дали се беше… адаптирала по някакъв начин? Дали бе използвала своята кана, без дори да осъзнае това? Нима бе променила сетивата си, така че да компенсира затрудненото си зрение? Та тя нямаше никакви познания, изобщо не знаеше как да направи това… ала явно подсъзнанието й знаеше. Също както при Юги — когато го бе прочистила от отровата на рику-шая. Колкото повече използваше своята кана, толкова повече тя я използваше нея, превръщайки я по-скоро в слуга, отколкото в господарка. Така ли ставаше с всички Сестри? Трябваше да обсъди този въпрос с Кайлин, когато се върнеше в Лоното.
Ако изобщо останеше нещо, където да се върне.
Тя потисна тази мисъл в мига, в който се появи. В момента нямаше време за съмнения. Ордата Различни зверове сигурно вече бе достигнала до убежището на Либера Драмач, а тя не можеше да стори нищо по въпроса, освен да се надява, че предупреждението, което бе пратила, им беше дало достатъчно време да се подготвят или да се махнат оттам.
Те се надигнаха от перваза и пропълзяха до една пътека, обрамчваща цялата мина — тя се държеше на масивни греди, забити в скалата, и надвисваше над страховитата бездна. Кайку не искаше да докосва с голи ръце металния парапет; сарамирските парапети се изработваха от резбовано дърво или камък и никога от метал като този — ръждясал и люспещ се сред черните изпарения, осеян с тъмнокафяви петна.