Аксками. Григи усещаше как пламъкът на желанието се разгаря в него само като кажеше наум тези седем букви. Високите бежови стени, които му се бяха изплъзнали веднъж. Лабиринтът от улици, стълпотворението от храмове, библиотеки и къпални, кейове и площади. Изобилното процъфтяване на живота и индустрията.
Взорът му се насочи към хълма, където се издигаше Императорската цитадела — далечната й стена пламтеше в златисто под светлината на слънчевите лъчи, а западната бе потънала в сянка. Той пиеше жадно с очи това неземно великолепие, докато погледът му обхождаше храма на Оча и Кулите на Ветровете, които се издигаха в четирите му ъгъла като гигантски игли. Джабаза лъкатушеше на север, а Зан течеше на юг; шлепове, гемии и плоскодънни лодки се поклащаха лениво покрай бреговете им. Столицата бе запечатана още предната нощ — както се правеше винаги във времена на опасност — и речният трафик бе замразен.
Колко копнееше за този град, а той все му се изплъзваше, като жена, отхвърляща ласките му. В миналото родът му бе изгубил трона, ала сега той щеше да възвърне цялата слава, която семейството му заслужаваше. Аристократът почувства душевен подем, който напълно го убеди в справедливия характер на каузата му. Бунтът в Зила беше просто поредното доказателство за управленческата немощ на Мос. А обстоятелството, че бе оставил проблема на местните баракси, без да изпрати нито един отряд свои войници, само влошаваше положението му. Този път жителите на Аксками щяха да приветстват Григи, а не да се обединяват срещу него, както бе станало преди.
И единственото препятствие, което трябваше да преодолее, бяха двадесетте хиляди мъже, разположени между него и наградата му.
— Историята се повтаря — усмихна се той, въодушевен от близостта на своя блян. — Само дето преди пет години ти се намираше там.
— Точно така — отвърна баракс Авун, стиснал здраво поводите на коня си. — Да се надяваме, че този път историята ще бъде по-добра към нас.
— Да мине днешният ден и ние ще пишем историята — каза Григи и пришпори коня си.
Двамата обходиха задните редици на войските си — единият едър и пълен, а другият — слаб и аскетичен. Чаросплетниците им се движеха плътно зад тях, изгърбени зловещо на седлата си. Господарите им искаха да им бъдат под ръка, за да предават заповедите им на многобройните баракси и бараксини, минали на тяхна страна.
Благородните семейства се бяха стекли под знамето на Керестин, защото това беше единствената им алтернатива срещу некадърността на Мос. Дори и да хранеха някакви съмнения, падането на Императрица Лараня от Кулата на Източния вятър прогони всичките им колебания. Мълвата за душевното състояние на Кръвния Император отдавна се разпространяваше сред аристократите, ала самоубийствения изход, който бе избрала съпругата му след жестокия побой, окончателно ги убеди в лудостта на владетеля. Григи вярваше, че те ще застанат твърдо зад него, защото нямаха никакъв друг избор. Нито една от другите благородни фамилии — в това число и родът Коли — не разполагаше нито с подкрепата, нито със силата, за да се осмели да предяви претенции към трона. Дори и всички вкупом да се откажеха от него и да го нападнеха, щяха да се озоват в патова ситуация, тъй като силите им щяха да са почти равни. Останалите аристократи добре съзнаваха това. Изборът беше само един — или Григи, или Мос.
Армиите стояха на жълто-зелената трева, покрила равнината западно от Аксками, където преди пет години бе пролята толкова много кръв. Числеността им беше толкова голяма, че окото не бе способно да ги преброи — толкова много различни хора, с различно минало и различни мечти, и в същото време анонимни, различими единствено по цветовете, в които бяха боядисани кожените им брони. Всеки от тях представляваше оръжие за рода, към когото се бе заклел да служи вярно, и държеше оръжие в ръцете си. Дивизии стрелци с пушки, с лъкове, мечоносци, ездачи на коне и манкстуи, артилеристи, отговарящи за топовете и мортирите; те стояха строени в строги редици, като дисциплината им беше желязна, а предаността им — стопроцентова. Такива бяха войниците на Сарамир — животът им принадлежеше изцяло на волята на господарите и господарките им, а всяка проява на неподчинение или малодушие бе по-страшна от смърт в очите им.
Повечето от защитниците бяха в червено и сребристо — цветовете на рода Батик. Тези, които носеха други цветове, принадлежаха към малцината, чиято преданост към трона ги заслепяваше за грешките на Мос, или пък изгаряха от такава омраза към рода Керестин, че само заради това се опълчваха срещу него. Владетелят бе оставил императорските стражи в града, ала всички останали войници бяха изпратени на бойното поле. Мос прекрасно съзнаваше, че ако позволеше на узурпаторите да обсадят столицата, това обстоятелство, съчетано с наближаващия глад и недоволството на поданиците му, щеше да подпише смъртната му присъда и поражението му щеше да е само въпрос на време.