Кръвният Император не искаше да им позволи да го притиснат до стената. Вместо това избра да посрещне врага си пред стените на Аксками. Въпреки че войските му бяха разпръснати, армията му не беше много по-малка от тази, която Григи ту Керестин бе събрал срещу него.
Ала Григи имаше скрит коз. Върховният Чаросплетник беше на негова страна.
Всемогъщи богове, това се казваше измяна! Григи изобщо не можеше да си представи как Какре бе успял да уреди смъртта на Императрицата, ала това, което бе сторил, бе нанесло страхотен удар на Мос. През цялото това време Какре бе заговорничил с Григи и Авун ту Коли, кроейки как да унищожи некадърния Мос и да постави един нов, могъщ лидер на неговото място — такъв, какъвто беше Григи. Досущ като плъх, който напускаше потъващия кораб, само за да се прехвърли на друг.
Григи отдавна знаеше, че на Чаросплетниците не можеше много да се вярва, ала това надхвърляше всякакви граници. Те бяха опасни — много опасни. И за жалост Вещерите далеч не бяха единствените, които можеха да са коварни. След като твърдо заемеше полагащото му се място, благородникът щеше да се отърве от всички Чаросплетници веднъж и завинаги. Народът също копнееше за това. Григи нямаше желание собственият му кораб да потъне под тежестта на плъховете, качили се на борда му.
Той погледна към Авун — малките му очички блестяха сред гънките тлъстина. Спътникът му отвърна невъзмутимо на погледа му. Като по сигнал двамата им Чаросплетници мигом се приближиха до тях — Маската на единия изобразяваше озъбен демон, а на другия — инсектовидна муцуна, изработена от скъпоценен камък.
Авун кимна едва забележимо на Григи. Гласът на пълния баракс трепереше от вълнение, когато се обърна към Вещерите и рече:
— Започвайте.
Грохотът на сблъскващите се армии отекна високо в небето, достигайки чак до терасата на Императорската цитадела, където стоеше Мос и наблюдаваше битката. Очите му бяха пусти, а брадата му изглеждаше изтъняла и изтощена; лекият повей на вятъра, надигнал се от града под него, едва раздвижи сплъстените кичури, залепнали за челото му. Някога мускулестото му тяло сега изглеждаше отпуснато, а плътта сякаш висеше по масивните му кости. Той държеше бокал с вино в едната си ръка и го галеше нежно, като че ли това бе детето, което бе убил. Погледът му обаче беше бистър и въпреки скръбта, която го бе жигосала със своя отпечатък, сега той приличаше повече на стария Мос, отколкото през последните дни.
Колко нелепо изглеждаше всичко, помисли си той. Равнините, заобикалящи Аксками, бяха толкова гладки, че не можеше и дума да става за някакво преимущество заради терена. Керестин бе поел към града, Мос бе излязъл да го пресрещне и ето че сега войниците им чакаха да се избият едни други. Ако имаше поне малко страст в цялата работа, вражеските армии щяха да се изпепелят само с поглед, изгаряйки от нетърпение да се разкъсат взаимно; тази война обаче беше безстрастна. Хората се строяваха един срещу друг, подготвяйки се за атаката, която започваше едва когато едната армия бе готова за действия. Направо да си умреш от смях, каза си Мос, само дето почти се чувстваше умрял.
Битката изглеждаше странно сюрреалистична. Първите редици яростно се сблъскаха, когато бе даден сигналът за атака, а грохотът на топовете и мортирите се смеси с писъците на умиращите. Стрелците с пушки стреляха, презареждаха и пак стреляха, конниците се носеха по фланговете, а ездачите на манкстуи газеха безмилостно противниковите бойци. Огромните животни се бяха преобразили от послушни добичета в бесни планини от мускули, а тъжните им муцуни сега бяха хищно озъбени. От тук бе възможно да се види как различните войскови подразделения се движат в бавен танц, подреждайки се около голямата касапница в центъра, където пешаците се колеха свирепо един друг, изкусно въртейки мечовете си.
— Изобщо не изглеждате загрижен, Императоре мой — каза Какре, пристъпвайки на терасата. Мос сбърчи леко носа си, когато усети противната кучешка миризма на Вещера.
— Може би просто не ме е грижа — вдигна рамене владетелят. — Побеждаваш, губиш, какво значение има това? Покварата продължава да разяжда земята. Керестин може да ме убие, а мога и аз да го убия. Изобщо не му завиждам за проблемите, с които ще се нагърби в допълнение към императорската ми мантия.