Върховният Чаросплетник го изгледа изпод вежди. Не му хареса тона на Мос. Беше прекалено ведър. След смъртта на Лараня Какре престана да изкривява сънищата на Императора, разчитайки на собствената му скръб да го направи податлив на влияние, за да не се налага да рискува, манипулирайки директно съзнанието му. За известно време беше точно така — той веднага се подчини, когато Върховният Чаросплетник го посъветва да изпрати войската си на югоизток, за да пресрещне силите на пустинните баракси и изобщо не се поинтересува за числеността на армията на Керестин. Ала ето че сега, противно на думите му, предишното униние изглежда го беше напуснало. Е, дори и да беше така, фаталистичното му настроение съвсем скоро щеше да се върне, помисли си Какре.
Мислите на Вещера се отплеснаха другаде — към една друга битка, където точно в този момент последният трън в окото на Чаросплетниците щеше да бъде премахнат. Как само нещата се бяха обърнали в тяхна полза — кой бе очаквал, че Айс Маракса ще се окажат достатъчно глупави, че да се разкрият, вдигайки бунт в Зила. Какре бе обещал на Мос, че ще се справи с причината за метежа и го беше направил. Свърза се с Фарек, Чаросплетника на рода Винаксис, и всички други в района, давайки им следните прости инструкции: заловете един от водачите жив и разголете съзнанието му. Шансът им предостави Кседжен ту Имоту, ала можеше да е и който и да е друг от ръководната им група. Айс Маракса създаваха проблеми от прекалено дълго време и бяха добре скрити; Какре нямаше никакво време да ги търси, особено след като връзката им с Престолонаследничката можеше да се окаже фалшива следа. В края на краищата обаче ревностните им усилия донесоха само смърт — както на тях, така и на божествената им спасителка. Защото дъщерята на бившата Кръвна Императрица Анаис ту Еринима беше жива; нещо повече — Фарек бе разбрал къде се крие тя.
Времето бе крайно неудобно. Върховният Чаросплетник искаше да изпрати по-голяма армия от Различни към Лоното, но главните им сили бяха съсредоточени другаде. Въпреки това зверовете бяха повече от достатъчно — достатъчно, за да преодолеят случайните пречки и спънки, които можеха да ги посрещнат в разлома Ксарана.
На Какре не му се искаше да поеме риска просто да убие Престолонаследничката, така че Либера Драмач да я превърнат в мъченица. Вещерът копнееше да разкрие всичко за организацията, да смаже последната съпротива и да плени всичките й лидери, принуждавайки ги да изпеят и майчиното си мляко. Тогава, когато всичко излезеше наяве, можеше да намери и онази чаросплитаща кучка, убила неговия предшественик.
Днес, в промеждутъка между изгрева и залеза, всички проблеми на Чаросплетниците щяха да бъдат решени.
Той едва бе забравил подозренията си, когато почувства докосването на негов събрат от Чаросплетието. Бърз като змия, Какре се гмурна сред златистите нишки, за да го посрещне, и двете съзнания се сляха, обменяйки информация, след което се оттеглиха едно от друго. След броени секунди Върховният Чаросплетник се върна обратно в тялото си, изгарян от пламъците на гнева. Той отново насочи вниманието си към битката, наблюдавайки съсредоточено малките фигурки, които се биеха и умираха пред стените на града.
На около километър и половина северозападно от сражението внезапно се бе появил някакъв голям алено-сребрист облак, който се движеше бързо към задните редици на рода Керестин. Осем хиляди войници на рода Батик, сякаш излезли от нищото. От императорската цитадела се виждаше всичко в радиус от двадесет километра, а никой не бе успял да забележи пристигането на тази войска.
— Мос! — програчи той. — Какво е това?
Кръвният Император го изгледа невъзмутимо.
— Това е войската, с чиято помощ смятам да победя рода Керестин — отвърна владетелят.
— Как? — извика Какре, вкопчил извитите си като нокти на хищна птица пръсти в парапета.
— Нещо ми изглеждаш объркан, Какре — отбеляза Императорът насмешливо. — Съветвам те да не прилагаш гнусните си трикове върху мен, както правеше преди. Възможно е да продължа да бъда Император още доста дълго време, въпреки усилията ти да стане точно обратното, и би било разумно от твоя страна да не ме ядосваш. — Той се усмихна отново, показвайки зъбите си. — Разбрахме ли се?
Какре го слушаше и не можеше да повярва на ушите си.