— Императорският двор в Аксками е не по-малко жесток от кървавите сражения, за които Ксалис е писал — усмихна му се дългокосата девойка. — Само дето раните, нанесени там, са по-незабележими и бързо загнояват.
Чиен я изгледа с присвити очи и си взе едно резенче от плодовете, намиращи се на масата. Мишани продължи:
— Казаха ми, че мога да се обърна за една услуга към вас.
— Слушам ви.
— Трябва ми кораб, с който да се върна в Сарамир.
— Кога?
— Колкото е възможно по-скоро.
— Госпожице Мишани, та вие току-що пристигнахте тук. Нима Кисантх успя да ви отблъсне за толкова кратко време?
Благородничката не беше изненадана. Очакваше той да е проверил кога е пристигнала. За мъж с неговите връзки това бе като детска игра. Горещо се надяваше презокеанските му връзки да не са толкова добри.
— Кисантх е забележително място — рече тя. — Изпълнено с живот.
Чиен я изгледа преценяващо. Дали знаеше какви бяха отношенията й с баща й? Официално тя продължаваше да се води като член на фамилията, ала кой можеше да каже докъде бяха стигнали слуховете за предателството й?
Популярната версия гласеше, че момичето е изпратено на изток, отвъд планините, за да се грижи за тамошните интереси на могъщото си семейство. Иначе баща й не беше спрял да я издирва, използвайки всички средства, с които разполагаше. Мишани не се заблуждаваше какво щеше да се случи с нея, ако я откриеха. Щеше да се превърне в затворник в собствените си владения, щяха да я принудят да демонстрира солидарност с рода Коли и да подхранва лъжата, която бяха разпространили, за да прикрият безчестието, което тя им бе стоварила с действията си. След което най-вероятно щяха да я убият.
Статусът й на благородничка не беше нищо повече от една преструвка, един блъф и Мишани подозираше, че Чиен осъзнаваше това. Девойката се надяваше, че търговецът няма достъп до информацията, която би я сринала в очите му, но в държанието му се усещаше нещо странно и тя за нищо на света не би му се доверила. Трябваше да изиграе майсторски картите си, използвайки обстоятелството, че баща й бе влиятелен партньор на рода Мумака и щеше да е дълбоко задължен на всеки, помогнал на дъщеря му.
— Колко скоро трябва да заминете?
— Утре — отвърна девойката. Всъщност тя не знаеше колко спешно е отпътуването им, ала беше най-добре да назове максимално скорошна дата, докато се пазареше.
— Утре значи — каза замислено търговецът.
— Може ли да стане? — попита Мишани.
— Възможно е — потри брада Чиен и се загледа към лагуната. — Ще ми струва доста пари заради незаетото с товари пространство. Може би най-рано след три дни — да, ще ми трябват поне три дни да организирам нещата.
— Не е толкова зле — рече благородничката. — Всички разходи ще ви бъдат възстановени. Имате най-дълбоките ми благодарности. — Колко удобно звучеше тази фраза — събеседникът й сигурно си мислеше, че по този начин една от най-могъщите търговски фамилии му става задължена, докато момичето я бе използвало в буквалното й значение. Тя имаше пари — Либера Драмач нямаше да пожали никакви средства, за да ги върне у дома — ала що се отнася до услугите, едва ли можеше да предложи нещо, което да заинтересува Чиен ос Мумака. Мишани изведнъж се почувства зле, задето лъжеше така търговеца.
— Имам по-различно предложение — рече мъжът. — Офертата ви за възмездяване на разходите ми е много мила, ала признавам, че трябва да уредя някои дела в нашата родина, а и не ми се иска такъв благороден род като вашия да задлъжнява към мен. Искането ми може да ви се стори малко арогантно, но ви моля с все сърце да ме изслушате.
Мишани кимна и сърцето й помръкна, когато разбра за какво ставаше въпрос. Знаеше, че не може да му откаже — беше в ръцете му.
Валеше.
Саран, Тсата и Кайку си пробиваха път през гъстата растителност, мокри до кости. Дъждът не беше особено силен, ала за сметка на това не показваше каквито и да е изгледи да спре. И тримата бяха наметнали типичното за Окхамба гуаттха — зелено пончо с качулка, което можеше да те предпази в краткотраен дъжд, но не и срещу подобен порой. Никой от тях не беше спал — не можеха да си позволят лукса да не се възползват от прикритието, което нощта им осигуряваше. В друг случай Кайку щеше да се справи без проблеми с тези трудности, но дългият месец на безделие на борда на „Сърцето на Асантуа“, раната в ребрата й и ефектът от използването на нейната кана си казваха думата. Липсата на сън пречеше на силата й да се възстанови и сега сетивата й бяха притъпени, ала тя се успокои, като си каза, че двамината й спътници бяха бдителни за трима.