— Какво сте направили, Мос? — попита накрая, когато успя да възвърне гласа си.
— Осем хиляди наметала, боядисани в цвета на тревата от равнините — рече владетелят. Изобщо не звучеше като съсипания мъж, на който бе приличал само преди няколко часа. Сега гласът му бе уверен и спокоен. — Изобщо не изпратих хората си на югоизток. Нито пък изпратих потеря след Реки. Накарах ги да се върнат. Имах нещо като предчувствие, че Керестин може да научи за тази възможност и че току-виж решил да се възползва от нея, събирайки по-голяма армия, отколкото предполагах. Преди разсъмване им наредих да се скрият там под наметалата си и да чакат. Никога не би могъл да ги забележиш, освен ако не се намираш много близо.
Очите на Чаросплетника проблеснаха от черните дълбини на Маската му.
— Ами пустинните баракси? — просъска той.
— Да дойдат — разпери ръце Мос. — Ще заварят Керестин разгромен, а аз ще продължавам да управлявам в Аксками, без някой да може да ми се противопостави. Естествено, с помощта на верните си Чаросплетници — допълни с обидно язвителен тон. — Понякога е най-добре да не позволяваш на някои хора да знаят всичко, Какре. Един добър управник знае това. Не забравяй, че аз издигнах рода Батик дълго преди да те срещна.
— Ала аз съм вашият Върховен Чаросплетник! — извика Какре. — Аз трябва да зная всичко!
— За да го обърнеш срещу мен? Не мисля — каза Кръвният Император с тих, ала същевременно железен глас. Глас на човек, който нямаше какво да изгуби повече и едва ли се боеше от Чаросплетниците. Императорската цитадела хвърляше сянката си над тях, ала яростта на Мос го караше да изглежда още по-мрачен. — Не съм глупак. Зная какво правиш. Заговорничиш с Коли и Керестин, за да се отървеш от мен. — Очите му се изпълниха със сълзи на омраза. — Не трябваше да преставаш, Какре. Не трябваше да спираш сънищата. — Той се наведе още по-близо, вдишвайки вонята на развалена риба, показвайки на врага си, че не го е страх от него.
— Зная, че си бил ти — прошепна.
Маската на Какре го зяпаше безизразно.
— Мога да ви убия на мига — каза Вещерът, а от думите му, изтръгнали се от зейналата му черна уста, сякаш капеше отрова.
— Ала няма да посмееш — отвърна му Мос, отдръпвайки се от него. — Защото няма да знаеш кой ще бъде Император след залез слънце. И няма да използваш своята проклета сила върху мен, тъй като няма да си сигурен, че ще подейства. Веднъж вече сбърка, Какре. Не прикри следите си, когато си тръгна. — Императорът трепереше от възмущение. — Помня. Помня гнусните ти пръсти вътре в главата си. Спомените се завръщат; ти не ги зарови достатъчно дълбоко.
Мос обърна поглед към битката, а сълзите продължаваха да проблясват в очите му.
— Ала още си ми нужен, Какре. Боговете да ме пазят, но имам нужда от Чаросплетниците. Без вас няма как да се свържа навреме с Окхамба и Търговския консорциум, за да предотвратя глада. Няма начин да запазим целостта на тази страна, ако хората започнат да умират от глад. Ще настане хаос, ще избухнат бунтове и кланета. — Той си пое дълбоко дъх и сълзите му най-накрая рукнаха, стичайки се към брадата му. — Ако ви разоблича, ако призова благородниците да се надигнат и да ви изхвърлят, ще предизвикам смъртта на милиони.
Реакцията на Какре беше непроницаема. Той остана загледан в Императора за известно време, ала вниманието на Мос бе изцяло обсебено от случващото се на бойното поле. Най-накрая Върховният Чаросплетник също погледна натам.
— Гледай внимателно, Какре — процеди владетелят през зъби. — Още не съм изиграл последната си карта.
Шумът на битката беше невъобразим — ревовете на войниците се смесваха с пукота на пушките и грохота на артилерията, писъците на умиращите и звънтенето на стоманата. Във въздуха летяха стрели, мечове разкъсваха човешка плът, раздавайки жестока смърт. Чистите обезглавявания и бързата гибел бяха изключение — стоманените остриета се впиваха в кости и стави, разкъсваха сухожилия, раздираха нечие лице от лявата буза до дясното ухо или разрязваха артерии, оставяйки ранения боец да умре от загуба на кръв сред мелето. Осколките от снарядите осакатяваха наред, а пламтящата течност от гюлетата превръщаше кожата на жертвите си в съсухрен пергамент. Мъжете надаваха чудовищни писъци, докато езиците им почерняваха, а очните им ябълки изскачаха от кухините, търкулвайки се надолу по бузите им. Въздухът бе наситен с миризма на кръв, пушек и изгорели тела, обаче битката продължаваше да бушува със същата сила.
— Родовете Набичи и Гор ми трябват тук! Веднага! — извика Григи на своя Чаросплетник. Тънкият му момичешки глас звучеше, сякаш бе паникьосан, ала изобщо не беше така. Пълният баракс се славеше с изключително самообладание и напълно необяснимата поява на осем хиляди войници на рода Батик зад гърба му не беше нищо повече от хитър противников ход за него. Той вече бе изпратил един отряд, който да ги забави, докато артилеристите му успееха да обърнат топовете си към нововъзникналата опасност. Просто битката щеше да му струва по-скъпо, ала пак щеше да я спечели с ловкост и маневреност.