— Този глупак Какре ще си плати за това — закани се Григи, докато приближаваше коня си към баракс Авун. Изобщо не го беше грижа, че двамата Чаросплетници — неговият и на рода Коли — яздеха съвсем близко зад него. — Защо не ме предупреди за тези скрити войници? И къде е тази проклета намеса, за която ми обеща? — Той хвърли гневен поглед на баракс Авун, сякаш го обвиняваше за грешките на Какре; в крайна сметка, именно Авун ту Коли се бе свързал с него.
Аскетичният благородник, който наблюдаваше битката със сънливите си очи, се обърна към Григи и го изгледа невъзмутимо.
— Намеса ще има — рече той. — Само че не такава, каквато си очаквал. — След тези думи Авун кимна на Вещера си.
Пронизващата болка в гърдите на Григи изкара дъха му. Тлъстата му брадичка се затресе и устата му зяпна безпомощно, докато се взираше с ням ужас в своя доскорошен съюзник. Изгаряща болка започваше да пълзи от ключицата по лявата му ръка, парализирайки ръката му. Той погледна към собствения си Чаросплетник, а в очите му се четеше безмълвна молба за помощ; ухиленият демон обаче се взираше безжалостно в него. Едва успя да изругае полугласно, преди силата да напусне окончателно крайниците му.
— Историята наистина се повтаря, Григи — рече Авун. — Ала очевидно ти нищо не си научил от нея. Видя ме как предавам рода Амача последния път, когато бяхме тук; трябваше да се досетиш, че не може да ми се има доверие.
Лицето на Григи бе почервеняло, а очите му бяха изпъкнали като на риба, докато се бореше за последни глътки въздух. Сърцето му беше като пламтяща звезда от болка в гръдния му кош и изпращаше изпепеляващите си лъчи по вените му. Шумът на битката беше заглъхнал и гласът на Авун като че ли идваше от нейде много далеч. Той се вкопчи отчаяно в седлото си, когато осъзна, че наистина щеше да умре тук, заобиколен от тези трима невъзмутими ездачи. Богове, не, та той още не беше готов! Имаше да свърши още толкова много неща! Намираше се толкова близко до своя блян, който така подло му бяха отмъкнали, а не можеше дори да изрази гласно възмущението си!
Неговият Чаросплетник. Неговият Чаросплетник го беше предал. Нали трябваше да са винаги предани, винаги. Устоите на обществото им зависеха от това. Ако един Вещер не се подчиняваше във всичко на господаря си, значи Чаросплетниците бяха прекалено опасни и на тях не можеше да се разчита. Та те дори се избиваха един друг, служейки на рода, който ги поддържаше. А този тук го бе оставил да умре.
Как Авун бе спечелил Чаросплетника му на своя страна? Как?
— Ще видиш, че заповедите, които си дал, изобщо не са достигнали до своите получатели — каза мудно Авун. — Те също ще бъдат изненадани, когато моите хора се нахвърлят върху тях и жалките ти следовници бъдат приклещени между хората на Коли от запад и армията на Мос от изток. Ще настане истинско клане. — Той повдигна едната си вежда. — Ти, естествено, няма да си жив, за да го видиш. Сърцето ти ще спре по средата на битката. Нищо чудно за такъв дебелак като теб.
Болката в тялото на Григи беше нищо в сравнение с болката в душата му — раздиращото чувство на безсилие, съчетано с гнева и страха, го изпепеляваше отвътре. Той усети как зрението му постепенно се замъглява, сякаш някакъв черен воал се спускаше пред очите му, и колкото и да се бореше срещу това, колкото и да се мъчеше да издаде някакъв звук, всичко бе напразно. Войниците на рода Керестин се намираха само на няколко метра от него, ала въпреки това никой не го забелязваше, никой от тях не виждаше какво правеха Чаросплетниците — как бяха протегнали невидимата си ръка и бяха сграбчили сърцето му. Сигурно на подчинените му им се струваше, че той просто се съвещаваше със своите съюзници, а що се отнася до пребледнялото му лице и зяпнала като на риба на сухо уста, навярно не бяха достатъчно близо, за да обърнат внимание.
Той погледна към Аксками и градът му се стори потънал в мрак. Два пъти се бе опитал да го превземе и два пъти се бе провалил. Булото на забравата, което се спускаше над него, беше проява на милосърдие. Той изобщо не почувства как залитна напред и падна от седлото, а масивното му тяло се строполи на земята; не чу разтревожените викове на Авун и лицемерните му думи към хората на Григи, които веднага се завтекоха да помогнат на господаря си, нито пък видя как коварният му съюзник се отдалечава със своя Чаросплетник далеч от тълпата, за да насочи вниманието си към сражението. Имаше само златиста светлина и безброй нишки, които сякаш изникнаха от нищото, които се полюшваха плавно, докато го носеха към онова, което се намираше отвъд забвението.