И въпреки това накрая не бе изключено да излязат прави по отношение на убедеността си, че можеха просто да прегазят всичките си врагове благодарение на численото си превъзходство. Амунициите на защитниците привършваха и засега балансът на загиналите беше в тяхна полза, ала ако се наложеше да захвърлят далекобойните си оръжия и да встъпят в близък бой, нещата щяха да се променят драстично. В добавка не се забелязваше и следа от Възлите и Чаросплетниците, както и — както мрачно отбеляза Юги — от Аления орден. Къде по духовете беше помощта, която Кайлин и нейните Сестри трябваше да осигурят? Дори само с комуникацията между отделните отряди да помагаха, пак щеше да им бъде от полза, ала Сестрите сякаш бяха потънали вдън земя.
„Всемогъщи богове, ако тази жена е избягала, собственоръчно ще я убия!“, закани се Юги.
Удържаха този проход вече над два часа. Възможните изходи от Плетеницата не бяха много и всеки от тях бе укрепен с един или два топа, както и с набързо издигнати каменни стени и насипи от пръст. Склоновете на дефилето се извисяваха почти отвесно от двете им страни и Различните биваха принудени да се изкачват нагоре по неравната повърхност на хлъзгавите от кръвта камъни, за да се доберат до барикадата на върха. През цялата сутрин слънцето блестеше в очите на врага и го заслепяваше, ала вече бе започнало да се издига над главите им и скоро щеше да започне да прави същото и със защитниците.
До всеки боец имаше човек, който отговаряше за презареждането на оръжията — след всеки гърмеж той подаваше заредена пушка на стрелеца, поемайки използваната, за да я напълни; Юги бе прибегнал до тази тактика, за да съкрати времето между отделните изстрели. Няколко пушки се охлаждаха на сянка в една ниша, за да се избегне прегряването и внезапната експлозия на барута, както бе станало вече веднъж. Трима мъже обслужваха топа с форма на въздушен демон — аеродинамичното му туловище завършваше с огромна паст, зинала, за да бълва огън. Лютив черен дим се стелеше из дефилето, карайки бранителите да присвиват очи. Зловонието на вряща мазнина и изгоряла плът бе накарало част от защитниците да повърнат зад барикадата и малко преди пладне миризмата на нагретите от слънцето стомашни киселини вече беше станала нетърпима.
— Нямат край — въздъхна Номору, докато вдигаше лакираната си пушка и опираше приклада на рамото си. Тя хвърли бърз поглед на Юги и добави с безизразен вид: — Ще ми се да бях останала с Кайку.
Мъжът се засмя, ала в смеха му се долавяше нещо пресилено и безнадеждно.
Въпреки обстоятелството, че от Възлите продължаваше да няма и следа, тяхното присъствие се усещаше все повече и повече в начина, по който действаха Различните. Те атакуваха, след което се връщаха и се прегрупираха като истинска бойна единица, а нападенията им ставаха все по-организирани с напредването на деня. Юги подозираше, че Възлите се държаха на разстояние, след като стрелците като Номору ги бяха научили колко опасно е да излизат на показ.
След като скренделът успя да се прехвърли над барикадата, атаките като че ли намалиха интензивността си за известно време.
Промъкването на хищника бе резултат от чиста случайност — прекалено много стрелци сменяха оръжията си точно в този момент, което даде възможност на пъргавото същество да пробие защитата им. Сега Различните ги връхлетяха отново — тъмните им силуети се стрелкаха между пламъците и гъстия дим. Пушките загърмяха, запращайки железните куршуми в нападателите с изключителна бързина, разкъсвайки кости и плът.
Ала този път хищниците сякаш бяха неуязвими.
На защитниците им отне доста време, докато разберат, че стрелбата им не води до никакъв резултат. Те бяха прекратили огъня, очаквайки съществата от предните редици да се строполят на земята, за да започнат да стрелят по онези зад тях. По времето, когато Юги закрещя на артилеристите да побързат и поредният залп от куршуми не успя да спре настъплението, Номору изведнъж осъзна какво ставаше.
Зверовете използваха телата на загиналите като щитове.
От димната завеса изпълзяха половин дузина гауреги, всеки от които бе помъкнал трупа на свой събрат пред гърдите си — безжизнени планини от мускули, които се тресяха като кукли, докато куршумите потъваха в мъртвата им плът. Чудовищните хуманоиди бавно, но неотклонно стопяваха разстоянието, делящо ги от бранителите, а зад тях настъпваше орда други хищници. Номору успя да повали два гаурега благодарение на отличните си стрелкови умения, и още един се строполи на земята, улучен в крака от находчив защитник, ала в мига, в който туловищата им се сгромолясаха, други зверове ги вдигнаха и продължиха напред. Топът изгърмя, но в бързината си артилеристите не успяха да се прицелят точно — гюлето попадна в средата на вражеския отряд и нанесе сериозни поражения на неприятеля, ала междувременно предните редици успяха да достигнат барикадата и вече започваха да се катерят по нея.