Единственото нещо, което го плашеше повече от това да изгуби Лусия, беше Кайлин да му я отнеме. Въпросът й отново се вряза в съзнанието му — Кого обичаш всъщност? Дъщеря си или хората, които събра, за да я следват?
Продължаваше да си мисли за това, докато се изкатерваше на стената и поглеждаше над заострените колове към хълмовете на запад, ала кошмарната гледка, което се откри пред очите му, веднага прогони тези мисли. Лицето му изведнъж побеля, а тялото му се разтрепери.
Различните бяха навсякъде — огромно черно море, чиито вълни се плискаха в стената; ужасяващ конгломерат от зъби, мускули, нокти и бронирана кожа. Те бяха изпълзели от дефилетата и клисурите, водещи към Плетеницата, и сега щурмуваха преградата, която ги делеше от убежището на Либера Драмач. Черни стълбове дим се издигаха на местата, където бяха паднали гюлетата от топовете на защитниците, а експлозивите, изстреляни от катапултите, осакатяваха уродливите туловища на пълчищата хищници.
В основите на стената лежаха стотици трупове, но върху тях пълзяха десетки други, изкачвайки се по планините от кръв, мускули и хрущяли. Чудовищата бяха концентрирали усилията си на няколко места, опитвайки се да създадат с труповете си достатъчно голяма могила, по която да се прехвърлят над стената. Самоубийствената им целеустременост беше ужасяваща, ала по-лошото бе, че бранителите бяха безсилни да сторят каквото и да било, за да ги спрат.
Недалеч от Заелис четирима мъже бяха понесли голям казан разтопен метал, който изляха върху чудовищата, ала неистовите им писъци само прибавиха нови попълнения към хлъзгавата купчина, която вече стигаше до средата на стената.
— Изгорете ги! — извика някой. — Донесете масло, за да ги изгорим! Изпепелете ги!
Заелис погледна към мъжа, който крачеше към него по скърцащите дъски на скелето. Юги. Мръсен и оплескан с кръв, с разрошени коси под неизменната кърпа на челото му. Щом погледите им се срещнаха, той се усмихна и поздрави топло водача на Либера Драмач, след което изпрати един вестоносец да предаде заповедта, дадена от отговарящия за защитата на западната граница. Едва тогава огледа внимателно Заелис.
— Всемогъщи богове, изглеждаш ужасно! — рече той.
— Не по-зле от теб — отвърна му белобрадият мъж, почесвайки се по брадата, по която се стичаше пот. — Радвам се да видя, че си успял да се върнеш зад тази стена цял и непокътнат.
— Заелис, какво става? Къде е Аления орден? Нуждаем се от тях, за да комуникираме по-добре. В момента губим прекалено много време в излишно разтакаване.
— Зная, Юги, зная — въздъхна белобрадият мъж. — Ала ти ги познаваш не по-зле от мен.
Мъжът с кърпата на главата кимна мрачно.
— Къде е Лусия? — попита.
— Скрита е на сигурно място — отвърна Заелис. — Пазят я. Не искаше да тръгне. Това е всичко, което можах да направя.
— Та тя е твоя дъщеря! — Юги беше смаян.
— Не мога да я насилвам — вдигна рамене водачът на Либера Драмач. — Тя не е нормално дете.
— Точно такава е! — извика по-младият мъж. — На четиринайсет години е и всяко едно от тези същества иска да я разкъса на парчета! Не мислиш ли, че е уплашена? В момента трябва да си при нея, а не тук!
Заелис щеше да каже нещо, но Юги не му даде тази възможност.
— Покажи ми къде е — рече, сграбчвайки белобрадия мъж за ръката.
— Ти трябва да останеш тук! — възпротиви се водачът на Либера Драмач.
— Ако някой ще я пази, най-добре да съм аз! — заяви Юги, докато го дърпаше към стълбата. — За това са Чаросплетниците, Заелис. Ако изобщо съм научил нещо от цялата тази бъркотия, то е, че нищо не може да остане скрито за тях достатъчно дълго време.
Мазето на къщата на Флен бе тъмно и задушно. Единствените светлинки идваха от процепите между дъските на тавана — тънки златисти нишки, прорязващи сумрака, където се криеха двете деца.
Както повечето сарамирски мазета, и тук цареше същата чистота и подреденост като в останалата част на къщата, а въздухът беше сух и незастоял. Дървеният под и стените бяха лакирани, сандъците и бъчвите бяха надлежно подредени и овързани с конопени въжета, а по рафтовете бяха наредени бутилки вино, които едва се забелязваха в полумрака.
Малко стълбище се издигаше до отвор в тавана, чийто капак бе захлопнат преди час. Оттогава те седяха на рогозки на пода и си шепнеха тихичко, отпивайки от време на време от каната с плодов сок, без да обръщат никакво внимание на храната, увита във восъчна хартия, с която ги бяха снабдили. Над главите им дъските проскърцваха от тежките стъпки на стражите, които засенчваха от време на време слънчевата светлина, създавайки впечатлението, че над къщата се е спуснала гигантска сянка.