Те стояха в полумрака и чакаха, заслушани в грохота на оръдията в далечината.
— Надявам се, че няма да му се случи нищо — повтори Флен може би за десети път. Потокът на мислите му постоянно се връщаше към тази тема — отново и отново, всеки път, когато между тях се възцареше тишина за достатъчно дълго време.
Лусия не каза нищо. Страхуваше се, че момчето отново ще повдигне тази тема, и се оказа права. Преди няколко минути тя бе получила неприятното предчувствие, че бащата на Флен — обектът на неговите мисли — е бил убит. Не можеше да каже със сигурност дали беше така, ала инстинктите й едва ли щяха да я подведат. Навярно несъзнателно бе изкопчила тази информация от неясното мълвене на духовете около нея — все пак си беше мислила доста за бащата на приятеля си, понеже Флен доста се тревожеше за него.
Флен я изгледа, очаквайки тя да го успокои и да каже, че с баща му всичко е наред. Ала Лусия не можеше да направи това. Тя се поколеба за момент, после се премести до него и го прегърна нежно. Той отвърна на прегръдката й и хвърли поглед през рамо към гъстите сенки, които ги обграждаха. Двамата замряха неподвижно, а оскъдната дневна светлина, проникваща през процепите на тавана, озаряваше лицата им.
— Всички ще умрат — прошепна момичето. — И аз съм виновна за това.
— Не — промълви Флен, преди още да е довършила. — Не си виновна ти. Не може да си виновна за това, което правят Чаросплетниците. Те са виновни, задето си се родила със способностите, които притежаваш; те са виновни. Ти не си направила нищо.
— Заради мен започна всичко това — рече девойката. — Аз позволих на Пърлок да вземе кичур от косата ми. Оставих го да си тръгне и да отиде при Чаросплетниците с доказателство, че съм Различна. Ако не бях позволила това да се случи… Мама можеше все още да е жива… никой нямаше да умира…
Флен я прегърна по-силно, забравяйки за собствените си проблеми пред желанието да я утеши. Той погали косата й и пръстите му докоснаха изгорялата, набръчкана кожа на врата й, плъзгайки се по безчувствената й повърхност.
— Не си виновна ти — повтори. — Не можеш да промениш това, което си.
— Какво съм аз? — попита тя, отдръпвайки се от него. Ако беше някое друго момиче, Флен би очаквал да зърне сълзи в очите й, ала погледът на Лусия бе пронизващ и особен. Дали изпитваше угризения или вина като другите хора? Дали някога наистина се натъжаваше? Или това, което той бе взел за самообвинение, бе просто констатация на определен факт? Познаваше я от толкова дълго време, ала никога не я беше разбирал напълно.
— Ти самата ми го каза. Ти си изпратена от боговете.
Девойката го изгледа внимателно, ала не каза нищо, което го подтикна да изясни мисълта си.
— Нали ми разказа — вдигна рамене той. — Боговете не искат Арикарат да се върне обратно, ала не се намесват директно. Ето защо използват хора като теб. Хора, които могат да променят нещата. Спомни си как Лунните деца са спасили живота ти, когато шин-шините са те преследвали. Спомни си как Тейн е отдал живота си за теб, въпреки че е бил жрец на Еню и е трябвало да ненавижда Различните. — Внезапно му хрумна, че сигурно не й беше приятно да й се напомня за саможертвата на Тейн, но тя не винаги реагираше тъй, както се очакваше от нея. — Навярно е знаел, че богинята му е искала да си жива, въпреки че си била живата противоположност на всичко, в което е вярвал. Защото Арикарат убива природата, а Чаросплетниците служат на него, и въпреки че си Различна — именно защото си Различна, — ти си заплаха за Чаросплетниците. Лунните сестри също са искали да останеш жива, за да можеш да се бориш срещу техния брат.
Той улови ръцете й, опитвайки се да я накара да разбере онова, което искаше да й каже.
— Ако не се беше родила такава, каквато си, нямаше да има Либера Драмач. Нямаше да има Саран и никога нямаше да узнаем за Арикарат, докато не станеше прекалено късно. Навярно боговете водят тази война още от момента, в който Чаросплетниците са се появили за първи път, ала ние едва сега разбираме за какво се борим.
— Възможно е — промълви тя, усмихвайки се едва забележимо. — Ала аз не съм някаква спасителка, Флен.
— Не казвам, че си спасителка — отвърна момчето. — Просто казвам, че за твоето съществуване си има причина. Дори и да не знаем каква точно е тя.
Лусия възнамеряваше да каже нещо — устните й тъкмо щяха да оформят думите на отговора й, — когато изражението й внезапно се промени. Тя му направи знак да замълчи, а очите й се бяха разширили от ужас; в същия миг отгоре се чу въздишка и нещо изтопурка на пода. Флен погледна към тавана на мазето и примигна, когато нещо капна върху бузата му през процепите между дъските. Той го избърса машинално и изстена уплашено, когато видя, че по пръстите му имаше кръв.