От време на време се натъкваха на голнерите, ала дребосъците винаги гледаха да ги отбягват, забързани да свършат работата, която имаха. Откриха и неколцина, които бяха мъртви — брутално обезобразени жертви на зловещите нужди на Чаросплетниците. Колкото по-надълбоко проникваха в дълбините на мината, толкова повече признаци за присъствието на Вещерите забелязваха. Причудливи скулптури бяха изваяни от скалата — свидетелства за изкривени душевни състояния, чиято природа бе напълно неразгадаема за Кайку. По стените на проходите бяха изобразени пиктограми на всички езици, ала имаше и такива, чиито неведоми йероглифи, изпъстрени с по някой познат символ тук и там, внушаваха чудовищни мисли. В една пещера видяха десетки женски голнери, които се поклащаха надолу с главата, закачени за глезените за цяла система от въжета и макари. Гърлата им бяха прерязани и изтеклата кръв се бе съсирила на земята в грозни тъмнокафяви петна. Кайку се замисли, че голнерите не само бяха принудени да гледат това зверство всеки път, когато минаваха оттук, но и сигурно самите те бяха нагласили въжетата и макарите. Все едно да накараш затворниците да затегнат сами клуповете си. Младата жена се замисли какви ли са били някога тези дребни същества и как ли достойнството им е било пречупено до такава степен, че да приемат изстъпленията на Чаросплетниците като нещо напълно нормално.
Натъкнаха се на Вещера малко след това.
Кайку го усети преди още да го зърнат. Той чаросплиташе; съзнанието му се носеше из златистите нишки подобно на корабен флаг, плющящ под напора на вятъра на попътния вятър. По-късно го чуха да нарежда
нещо и да крещи — тънък, писклив звук, чието ехо достигна до тях през лабиринта от тунели. Върнаха се назад, за да го заобиколят, макар че Кайку не смяташе това за крайно наложително — тя бе виждала чаросплитащи Вещери в манастира Лакмар и знаеше, че проядените им от Маските съзнания бяха потънали изцяло в омайния свят на блещукащите нишки, изгубвайки всякаква връзка с действителността.
Младата жена бе сигурна, че навън беше ден, ала вече се намираха толкова дълбоко под земята, че нямаше начин да разберат със сигурност. Колкото по-надълбоко слизаха, с толкова повече мистерии се сблъскваха. Огромни зали със загадъчни съоръжения, които изпускаха гъсти облаци дим, докато гигантските им бутала се въртяха и проскърцваха. Масивни черни пещи озаряваха пещерите с аленото си сияние, докато суетящите се покрай тях голнери с почернели от саждите лица хвърляха въглища в ненаситните им гърла. Шумът, който издаваха, беше толкова силен, че Кайку и Тсата запушиха ушите си и побързаха да се отдалечат от тях. Задвижвани от незнайна сила асансьори издигаха и спускаха кофи с вода от непроницаеми дълбини. Причудливите железни светилници бумтяха заплашително, а от горния им край се виеха черни кълбета дим. От време на време се натъкваха на изкопна дейност — стъпили на метални скелета голнери забиваха усърдно сечивата си в твърдата земя, а скърцащите асансьори изнасяха нагоре пръстта, доставяйки им в замяна въглища за пещите. Ала за какво ли служеха самите пещи?
Кайку се запита защо ли място с колосални размери като това беше толкова пусто, но после си каза, че най-вероятно обяснението се коренеше в самото предназначение на мястото — то все пак беше мина, а не манастир или крепост. Най-вероятно Чаросплетниците искаха само едно от тази геена — вещерски камък. А той се намираше дълбоко, много дълбоко под земята. Навярно пещерите нямаха друго предназначение, освен да им служат като складове за хранителните припаси за многобройната им армия и места, където да държат пещите и другите си загадъчни съоръжения; това обаче бе съвсем малка част на фона на невъобразимата плетеница от проходи и зали, която изглеждаше още по-пуста след заминаването на армията от Различни зверове.
Една от мистериите, която успяха да разбулят, беше откъде произлизаха слузестите същества, чрез които Възлите контролираха Различните хищници. Откриха отговора в развъдника за червеи.
Стигнаха до него по метален мост, простиращ се над бездната, който свързваше входовете на два тунела. Оттам се гмурнаха в прохода, който ги отведе до развъдника. Таванът му беше нисък и широк, а самото помещение се осветяваше от причудливите метални фенери, които бяха съединени посредством метални въжета помежду си. Кайку и Тсата пролазиха вътре и се вцепениха, когато зърнаха сцената, разкрила се пред погледа им.
Намираха се на ръба на скална тераска, под която се простираше пещера с колосални размери. Тя буквално гъмжеше от червеи — истинско море от слузести черни гърбове, прорязвано от пътечки, по които вървяха десетки голнери. Те нагазваха от време на време между гърчещите се гадини, разпръсквайки някаква прахообразна храна сред тях, или изливаха ведра с вода върху им. Ала дребните човечета не бяха единствените, които се движеха из отвратителната гмеж; виждаха се и Възли, придружени от гъвкави острилии, които гукаха тихичко, докато следваха господарите си по петите като послушни кутрета.