Тсата сякаш се колебаеше. Никога досега не се бяха изправяли срещу Възел. Нямаха никаква представа за възможностите му. После дясната му ръка изведнъж се изстреля напред, запращайки куката към съществото с черното наметало. Възелът или не беше достатъчно бърз, или просто не поиска да се отдръпне; острието потъна дълбоко в тялото му с отвратителен звук, а коленете му се подкосиха. Той се строполи безмълвно на пода.
Татуираният мъж не губеше напразно времето си. Крясъците и гуканията на другите острилии се чуваха все по-близо; той се хвърли към Възела и извади своята кнтха от гърдите му, докато Кайку тичаше към него.
— Кървиш — каза му тя.
Тсата я дари с една от неочакваните си усмивки.
— Забелязах — отвърна. После се наведе и разкъса маската на Възела, а дъхът на младата жена застина в гърдите й при гледката.
Лицето му беше мъртвешки бледо и осеяно с тънички пурпурни капиляри, а изражението му бе безизразно като маската, която Тсата бе захвърлил настрани. Устата представляваше тънък процеп, а долната му челюст висеше отпуснато — създанието нямаше нито един зъб. Очите му бяха големи и изцяло черни и Кайку зърна, отразена в тях, собствената си изкривена от ужас физиономия.
Това беше лице на дете.
Под осеяната с кръвоносни съдове кожа — по челото, скулите и брадичката — се виждаха множество тънки нишки, които следваха контурите на черепа.
Ткиуратецът повдигна главата на Възела и свали качулката му. Погребана в плътта на скалпа му, потънала в кожата, се виждаше една от самките на подобните на червеи гадини; слузест черен ромбоид. Опашката й стигаше до основата на врата му и изчезваше между лопатките, потъвайки в гръбначния стълб.
— Сега вече знаем — каза Тсата.
Кайку прибра меча си в ножницата и коленичи до загърнатия в черната роба труп, отвратена до дъното на душата си. Възлите се намираха в симбиоза с женските червеи, които живееха в тялото им, и се подчиняваха на волята им, на свой ред контролирайки мъжките, които управляваха Различните. Навярно Чаросплетниците от години хващаха хищници в планините, подчинявайки ги на волята си с помощта на Маските, преди да им имплантират червеите, и така бяха изградили своята армия. Тъй като никой цивилизован човек не би се сражавал за Вещерите, те бяха създали отряд от смъртоносни зверове, чудовища, пръкнали се благодарение на покварата, която самите те бяха предизвикали. И ги контролираха с помощта на Възлите.
Ала деца? Да прикрепят женските червеи на деца? Това ли беше единственият начин да постигнат необходимата интеграция — като ги имплантират рано? Затова ли изглеждаха по този отвратителен начин?
Кайку стисна зъби от ярост, усещайки как очите й се пълнят със сълзи.
Падналото същество нямаше език.
Те правеха това на деца.
Партньорът й я сграбчи за ръката.
— Сега не му е времето да скърбиш за тях, Кайку — рече й той, изправяйки я на крака, след което й подаде връзката експлозиви.
Те се затичаха отново. Писъците на острилиите се чуваха отпред и отзад. Тунелът завърши в някакво тройно разклонение, където земята бе осеяна с всевъзможни метални части от някакво незнайно съоръжение. Тсата не се колеба и за миг и веднага се гмурна в единия от проходите, напълно безразличен към раната на лявата му ръка, която продължаваше да кърви. От тази посока не се чуваше толкова много шум, а самият тунел бе неравен и изглеждаше рядко използван. Факлите се срещаха все по-нарядко, ето защо Тсата сграбчи една и я понесе със себе си. Кайку гледаше да се движи на известно разстояние зад него заради експлозивите, които носеше.
Младата жена изведнъж почувства внезапно изпукване в Чаросплетието — тъмно и злонамерено присъствие, което оглеждаше тунелите с хищен интерес. Някой ги търсеше. Кайку внимателно ги направи невидими, сливайки отпечатъците им с тъканта на Чаросплетието. Това бе едно от първите неща, на които Кайлин я беше научила, след като овладя своята кана, и колкото и лоша ученичка да беше, пет години на упражнения бяха оказали своето влияние. Вещерът ги отмина, без да забележи нищо, и продължи напред, претърсвайки пещерите и тунелите, ала младата жена не свали гарда си. Вече знаеше, че тук имаше поне един Чаросплетник, достатъчно здравомислещ, за да представлява опасност за тях.
Кайку погледна назад. Писъците на острилиите се чуваха зад гърбовете им, и въпреки че тя не смяташе тези хищници за кой знае колко добри в проследяването, в тунелите нямаше много места, където да се скрият, а и трябваше да спрат, за да се погрижат за раната на Тсата. Оттам вече бе изтекло сериозно количество кръв, което оставяше тъмночервена диря след тях.